Ерата на неверието

Текст: Джоуъл Акенбах; снимки: Ричард Барнс
Скептицизмът към науката е във възход. Какво кара разумни хора да се съмняват в разума?

В комедийния шедьовър на Стенли Кубрик „Д-р Стрейнджлав" има сцена, в която американският генерал Джак Д. Рипър, който своеволно наредил ядрена атака срещу Съветския съюз, обяснява на поболелия се от тревога капитан Лайънъл Мандрейк от Кралските военновъздушни сили защо пие „само дестилирана или дъждовна вода и само чист зърнен алкохол": „Разбираш ли, че флуорирането на водата е най-чудовищният и опасен комунистически заговор, с който сме се сблъсквали някога?"
Филмът излиза през 1964 г., когато здравните ползи от флуорирането са напълно доказани и антифлуорните конспиративни теории могат да бъдат осмени в комедия. Половин век по-късно обаче флуорирането продължава да буди страх и параноя. През 2013 г. гражданите на Портланд, щата Орегон - един от шепата големи американски градове, които не флуорират водата си, спряха плана на местните власти да започнат да го правят. Противниците заявиха, че флуорът би могъл да навреди на човешкото здраве.

Всъщност флуорът е естествен минерал, който в ниските концентрации, използвани в общественото водоснабдяване, укрепва зъбния емайл и предпазва от кариес - евтин и безопасен начин за подобряване на стоматологичното здраве на всички хора. По този въпрос науката и медицината са на едно мнение.
На което някои хора в Портланд, в тон с активистите срещу флуорирането по целия свят, отговарят: Не ви вярваме.

Живеем във време, когато научното познание - от безопасността на флуора и ваксините до реалността на промените в климата - бива посрещано с организиран и често яростен отпор. Подхранвани от свои собствени източници на информация и собствените си тълкувания на научните изследвания, скептиците са обявили война на единомислието на специалистите.

Бягство от ужаса

Текст: Пол Салопек; снимки: Джон Станмайър
Милиони сирийци търсят спасение от гражданската война и пораждат историческа криза.

Какво се случва, когато станеш бежанец от война?
Вървиш.
Факт - за да спасиш живота си, например когато бойци нападнат селото ти, първоначално може би ще побързаш да избягаш с каквото ти попадне: семейния автомобил, камионетката на съседа, откраднат автобус. В крайна сметка обаче стигаш до граница. Тук вече трябва да вървиш. Защо? Защото мъже в униформи изискват да им покажеш документите си. Какво, нямаш документи? (Може би си ги забравил? Може би вместо тях в онзи трескав миг на бягството си сграбчил ръчичката на детето си?) Няма значение. Излез от колата. Застани ей там. Чакай. В този момент, с документи или без, започва истинският ти живот като бежанец: пеш, в състояние на пълно безсилие.

В края на септември край турския граничен пункт Мюршитпънар се изсипаха десетки хиляди сирийски бежанци. Бяха етнически кюрди, които бягаха от куршумите и ножовете на Ислямска държава. Мнозина пристигаха с коли и вдигаха облаци фин бял прах от някои от най-древните непрекъснато обработвани нивя в света. Турците не искаха да допуснат преминаването на подобен разнороден керван. Край границата набъбна паркинг от изоставени автомобили. Един ден дойдоха облечени в черно ислямистки бойци, които прибраха колите - откраднаха ги изпод носа на турските войници.

Така се започва. Правиш крачка. Напускаш един живот и навлизаш в друг. Прекрачваш през срязаната гранична ограда в състояние на бездържавност, уязвимост, зависимост и невидимост. Ставаш бежанец.

Изкуството на географската карта

 
Текст: Кати Нюман
Картите на National Geographic сa новаторски и способни да пораждат мечти.

Координатите на офиса на главния картограф на Националното географско дружество са 38°54' 19" с.ш., 77°2' 16" з.д.

Би могло да се каже, че Хуан Хосе Валдес, който понастоящем заема тази длъжност, знае къде точно се намира. Но неговият отдел - National Geographic Maps, който празнува своята стогодишнина тази година, обхваща не само посочените координати, но и тези на всяка планина, река, езеро, път, риф, фиорд, остров, залив, ледник, океан, планета, галактика и слънчева система - накратко, всеки физически обект на земята, в морето или в Космоса.
Към момента, в който пиша това, картографският отдел на Дружеството е създал 438 допълнителни карти към изданията, 10 световни атласа, десетки глобуси, около 3000 карти на страниците на списанията и много, много други в цифров формат.

С какво се отличават картите на National Geographic? С точност и внимание към детайлите - това е сигурно. На картата на Луната от 1969 г. бяха отбелязани местата на кацане на почти всичките (без един) 23 безпилотни космически апарата, докосвали лунната повърхност (мястото, където се разбил „Орбитър 4", било неизвестно).

И все пак отделът, създаден от първия щатен главен редактор на списанието Гилбърт Х. Гроувнър, винаги е притежавал една уникална черта: новаторството. Първият главен картограф, Албърт Х. Бъмстед (заемал тази длъжност от 1915 до 1939 г.), положил началото: изобретил слънчев компас, използван от Ричард Е. Бърд при неговия полет до Северния полюс през 1926 г. (магнитните компаси не работят близо до полюса), както и наречената на него фотонаборна машина, която заменила трудоемкото ръчно надписване с фотографско възпроизвеждане на текста.

Вездесъщите акари



Текст: Роб Дън; снимки: Мартин Йогерли
Крият в леглата ни и се плодят по лицата ни. По-дребни са от точката в края на това изречение.

Преди няколко години се хванах на бас за лицевите акари демодекс - създания, които живеят във фоликулите на космите. Те са толкова малки, че дузина биха могли да танцуват на главичката на топлийка. По-вероятно обаче е да танцуват върху лицето ти - и точно това правят нощем, когато копулират, преди да се върнат във фоликулите, където се хранят денем. В тези миниатюрни пещери акарите майки снасят няколко сравнително големи яйца, от които се излюпват ларви. След това, както всички акари, малките претърпяват линеене, при което смъкват външния си скелет и увеличават големината си. Целият им живот като възрастни продължава едва няколко седмици. Смъртта настъпва в момента, когато лишените от анус акари се изпълнят с фекалии.

Понастоящем са известни два вида лицеви акари. Бях се обзаложил, че дори в проби, взети от малък брой възрастни хора, бихме открили още видове от тази група акари, които ще са съвсем нови за науката.

Биолозите често се хващат на басове; наричат ги „прогнози" за по-благозвучно. Моят бас се основаваше на познанията ни за тенденциите в еволюцията и за хората. Еволюцията обикновено облича най-големите си богатства в малки форми. Хората от друга страна най-често пренебрегват дребните неща. Един пример: в повечето езера, водоеми и дори локви живеят водни акари, често стотици или хиляди на кубичен метър, само че малцина изобщо са чували за водни акари - включително и аз до неотдавна. При това си изкарвам хляба с изследване на миниатюрни същества.

Краят на Земята



Текст и снимки: Мъри Фредерикс
Един човек улавя с обектива си „бялата пустота“ на Гренландския леден щит.

Как изглежда нищото? Отидох чак в Гренландия, за да разбера. В рамките на три години направих три екскурзии дотам от дома ми в Австралия. Привличаше ме бялата пустота на мястото - пейзаж без форми, напълно еднообразен, с простиращ се до хоризонта лед във всяка посока.

Да снимам в този отдалечен район беше студена, тежка работа. Живях в продължение на месеци в палатка върху ледения щит на Гренландия, където охлаждането от вятъра стигаше до под -50°C и дни наред вилнееха снежни бури без валежи. В най-лошите моменти си представях семейството си, моите деца и си мислех: „Не мога да го направя. Не си струва риска."

Не се отказах обаче и с подобряването на времето се подобряваше и настроението ми - както и снимките. Когато прекарваш дълго време в празнотата, границата между външния и вътрешния ти свят се размива. Умът забавя темпото си и става чувствителен към всяко изменение; и най-леката промяна в светлината или времето е драматична. Снимките, които направих през тези дълги месеци, се превърнаха в поредица изложби и документален филм, уловили усещането да бъдеш там: както гласи заглавието на филма, беше като „Нищото на Земята".