NATIONAL GEOGRAPHIC - брой 2/2013

-20%
е-списание - NATIONAL GEOGRAPHIC - брой 2/2013

Още от поредицата National Geographic

NATIONAL GEOGRAPHIC - брой 2/2013

(2.50 от 2 гласа)











  • Формат: PDF
  • Защита: Adobe DRM
  • Указания за четене. Виж
  • Съвместимост за четене. Виж
  • Как да купя е-списание? Виж
Файлът е съвместим за четене на всички съвременни електронни четци за книги с eInk екран, таблети с операционна система Android, Windows и iPad. На персонални компютри с Windows и Apple Mac.

Четенето не е възможно на моделите Kindle с eInk екран, защото Amazon.com не поддържат съвместимост с тази технология.

Известно изключение има за таблети Kindle Fire, на които може да бъде инсталиран софтуера BlueFire reader, а кратко ръководство може да прочетете тук.

Четете в този брой:

Отровно ухапване, което лекува

Текст: Дженифър С. Холанд; Снимки: Матиас Клум
Учените разкриват медицинския потенциал на отровата.


Майкъл бил на почивка със семейството си в Гереро, Мексико. Било горещо като в пещ. Той грабнал плувните си шорти от стола, на който съхнели, нахлузил ги и скочил в басейна. Но вместо да усети прохладно облекчение, задната част на бедрото му била разкъсана от пареща болка. Раздирайки банските си, Майкъл изскочил гол от басейна, а кракът му сякаш горял.

Зад него едно малко, грозновато, жълто създание размахвало крака във водата. Той го загребал в един контейнер и икономът на къщата го откарал по най-бързия начин до местния център на Червения кръст, където лекарите веднага идентифицирали нападателя: аризонски отровен скорпион (Centruroides sculpturatus), един от най-отровните видове в Северна Америка. Свирепата болка от ужилването обикновено бива последвана от нещо подобно на електрически шокове по цялото тяло. Понякога жертвите умират.

За щастие на Майкъл (който ме помоли да не публикувам пълното му име) лекарите разполагали с противоотрова. Били му инжекция и за около 30 часа болката преминала. Това, което се случило после, нямало как да се предвиди. От осем години Майкъл страдал от анкилозиращ спондилит – хронично автоимунно заболяване на скелета, вид гръбначен артрит. „Гърбът ме болеше всяка сутрин, – казва той, – а при тежки възпаления беше толкова ужасно, че не можех дори да ходя.” Но само дни след скорпионското ужилване престанало да го боли и сега – две години по-късно – той продължава да не изпитва болка и е спрял повечето от лекарствата си. Тъй като самият той е лекар, Майкъл внимава да не надцени ролята на скорпионската отрова за ремисията си. И все пак, казва, че „ако болката се върне, бих позволил на онзи скорпион да ме ужили отново“.

Новата стара Либия

Текст: Робърт Дрейпър; Снимки: Джордж Стайнмец Десетилетия наред либийците живяха под властта на диктатор, който изкривяваше миналото им. Сега трябва да си представят своето бъдеще.

Бронзовият образ на възмездието на Муамар Кадафи почива по гръб в дървен сандък, скрит в сумрака на музейното хранилище. Името му е Септимий Север. Като Кадафи и той произхождал от земите на днешна Либия и в продължение на 18 години на прехода между II и III в. управлявал Римската империя. Родното му място Лептис Магна - търговски град на 130 км източно от някогашната финикийска Оеа (днес Триполи) - във всяко едно отношение се превърнало във втори Рим. Повече от 1700 години след смъртта на императора италианските колонизатори на Либия го почели със статуя, изобразяваща внушителния брадат водач с вдигната в дясната ръка факла. Поставили статуята на главния площад на Триполи (днес Площада на мъчениците) през 1933 г. и тя останала там половин век - докато друг либийски вожд не се докачил. „Статуята се превърна в говорител на опозицията, тъй като беше единственото нещо, което Кадафи не можеше да накаже - разказва Хафед Уалда, родом от Либия и професор по археология в Кралския колеж в Лондон. - Всеки ден хората питаха: „Какво каза днес Септимий Север?" Затова Кадафи го изпрати в изгнание на бунището. Хората от Лептис Магна го спасиха и го върнаха у дома." Тук го намерих и аз, полегнал в сандъка в очакване на следващата дестинация, която новата Либия може би му готви. Кадафи основателно възприемал статуята като заплаха, тъй като Септимий Север се издигал като носталгично напомняне за някогашна Либия: средиземноморска област с невероятно културно и икономическо богатство, съвсем не изолирана от презморския свят. Разпростряла се на 1800 км по крайбрежието, затворена между високи плата, които преминават в полу-безводни суходолия и накрая в бакърената празнота на пустинята, Либия дълго време била коридор за търговията, изкуството и непотушимите обществени домогвания. Триполитания с нейните три града - Лептис Магна, Сабрата и Оеа - някога доставяла жито и маслини на Рим. Но Кадафи пропилял предимствата на страната: разположението й непосредствено на юг от Италия и Гърция, което я превръща в една от африканските порти към Европа; обозримото население (под 7 млн. души на територия колкото шест Италии); огромните нефтени запаси. Задушил новаторството и свободата на словото. За учениците, които наизустявали обърканата философия на Кадафи, изложена в неговата „Зелена книга", историята на страната имала само две глави: тъмните дни под империалистическия ботуш на Запада и после славните дни на Брата Водач.

Небесни пастири

Текст: Майкъл Финкъл; Снимки: Матийо Палей
Афганистанските киргизи номади оцеляват в един от най-далечните, високопланински и омагьосващи райони на света. Живот в небесата – и ад на земята.

Ханът си мечтае за кола
.

Нищо, че няма път. Баща му, предишният хан, цял живот настоявал за път. Новият хан прави същото. Пътят – твърди той – ще позволи на лекарите и лекарствата им лесно да стигат до тях. Тогава може би цялото това умиране ще престане. Учителите също ще могат да дойдат. Както и търговците. Ще имат зеленчуци. Тогава неговият народ – киргизите номади от далечен Афганистан – може да получи реален шанс да просперира. Пътят е работата на хана. Колата е неговата мечта.

Засега обаче, без кола и без път, действителността се свежда до един як. Ханът го води на въже, което е прокарано през носа му. Днес трябва да се местят; всички притежания на хана трябва да бъдат привързани за гърба на яка. Това включва десетина чайника, чугунена печка, автомобилен акумулатор, два слънчеви панела, юрта и 43 одеяла. По-малкият му брат и още няколко души му помагат. Якът рита и пръхти; товаренето е колкото опаковане, толкова и борба.

Местене – с това се занимават номадите. Афганистанските киргизи го правят между два и четири пъти годишно, в зависимост от времето и дали има паша за животните. Наричат родината си Бам-е Дуня, което означава „покривът на света“. Несъмнено е красива, но жизнената среда там е на самия предел на човешкото оцеляване. Земята им се състои от две дълги, издълбани от ледници долини, наречени памири, скрити дълбоко в големите планини на Централна Азия. Голяма част от тях са над 4250 м надморска височина. Вятърът е свиреп; не виреят никакви култури. Може да се случи температурата да бъде под нулата през 340 дни от годината. Много киргизи никога не са виждали дърво.

Долините се намират в странен, подобен на клещи издатък земя, излизащ от североизточния ъгъл на Афганистан. Тази ивица, често наричана „коридора Вахан“, е резултат от т.нар. „Голяма игра“ през XIX в., когато Британската и Руската империя се борят за влияние в Централна Азия. Двете световни сили го създали с поредица договори между 1873 и 1895 г. като буферна зона, която да попречи на царска Русия да достигне до Британска Индия. В предходните векове областта била част от Пътя на коприната, свързващ Китай със земите на запад – маршрут на армии, изследователи и мисионери. Марко Поло минал оттук в края на XIII в.

 

Великолепните листа

Текст: Роб Дън
Понякога шедьоврите са окачени в музеите. Друг път висят от клоните на дърветата или обгръщат фино стъбълце.


Всички сме държали листа, дивили сме се на есенните им багри, яли сме ги, изгребвали сме ги, търсили сме сянката им. Тъй като са навсякъде, е лесно да ги вземем за даденост.

Но дори и тогава, те продължават с единствената си задача: да превръщат светлината в живот. Когато слънчевите лъчи попаднат върху зелените листа, вълни в зеления спектър се отразяват обратно към очите ни. Останалите вълни – червените, сините, индиговите и виолетовите – попадат в капан. Листото е пълно с килийки, осветени от събраната светлина. В тези светещи стаи листото улавя енергията на фотоните и я превръща в захари, от които са изградени растенията, животните и цивилизациите.

Хлоропластите, подхранвани от слънцето, водата, въглеродния диоксид и хранителните вещества, извършват работата вътре в листата. Те еволюирали преди около 1,6 млрд. години, когато една клетка, която не можела да оползотвори слънчевата енергия, погълнала друга клетка – цианобактерия, – която можела. Тази цианобактерия се превърнала в предшественик на всички днешни хлоропласти. Без тях растенията щяха да бъдат като всички нас – да ядат това, което намерят. Вместо това те просто протягат зелените си длани и си улавят светлина.

Листата биват големи, малки, дебели, тънки, сложни, прости, извити или назъбени. Всички тези термини са само малка част от описанията на различията, които ботаниците са се опитвали да каталогизират в своя богат речник на странни прилагателни – жлезисти, восъчни, люспести, мъхести, паяжинести, и, любимото ми, влакнести (покрити с рунтави власинки). Но ако оставим настрана разнообразието от структури, повечето листа всъщност правят едно и също нещо – те съществуват предимно за да поддържат хлоропластите високо във въздуха.

 



Още електронни списания

Още електронни списания




Информация за избраното списание

Информация за избраното списание




Информация за книгата:

Категория: ПЕРИОДИКА
Година: 2013
ISSN: 2013131265712
Поредица: National Geographic


Когато дебютира през октомври 1888 г., списание National Geographic  е строго научно издание, отразяващо интересите на малка група читатели, предимно учени. Между консервативните, скучни кафяви корици няма фотографии, а само тясно специализирани статии, дискутиращи теми като „Географските методи в геоложките проучвания", „Класификация на географски форми според произхода им" и „Голямата буря от  11-14 март 1888 г.".

Повече от век по-късно National Geographic, вече с жълта рамка на корицата, всеки месец разкрива света на географията в широкия му смисъл пред милиони абонати от цял свят. С помощта на изчерпателни и актуални статии, а също и с легендарни фотографии и карти списанието отразява и интерпретира динамичните световни промени, пречупени през призмата на личния опит.

Метаморфозата на списанието, започната от първия му главен редактор на пълно работно време - Гилбърт Х. Гроувнър, - е дооформена от десетилетия усъвършенстване и технологичен прогрес. Гроувнър, който заема поста през 1899 г. и остава на него 55 години, осъзнава, че ключът към увеличаването на членовете на Националното географско дружество е „да превърне списанието му от издание, пълно със скучни географски факти, в средство за разпространение на живата, пулсираща, вълнуваща истина за невероятния свят, в който живеем".

Едно от първите неща, които Гроувнър въвежда, е употребата на разказ в първо лице, както и разбираем, ясен стил. От 1910 г. нататък за списанието стават характерни нарастващият брой черно-бели и цветни фотографии, както и изключително правдоподобните илюстрации от щатни художници, а на корицата му се появява рамка от дъбови и лаврови листа, жълъди и полукълба, която остава неговата запазена марка през следващите шест десетилетия.

Гроувнър не само въвежда промени в списанието, но и се бори да запази онези негови аспекти, които счита за уникални. Той се противопоставя на ранните опити за промяна на името National Geographic, за преместването на редакцията му в Ню Йорк и за пускането му на пазара чрез абонамент и директни продажби.

„Комбинацията между членството в Дружеството и списанието ще привлича хората по-силно, отколкото абонаментът за списанието само по себе си", предсказва Гроувнър през 1900 г. И се оказва прав. Тиражът на списанието, както и броят на членовете на Националното географско дружество се увеличават от 1400 през 1899 г. до 74 000 през 1910 г., а през 1920 г. броят им вече достига 713 000.

През 20-те и 30-те години на XX в. читателите на National Geographic стават свидетели на редица новости в научните изследвания и цветната фотография. „Целият свят вече гледа как живеят останалите по света", пише журналистът от списанието Мейнард Оуен Уилямс през 1921 г., десет години преди рекордната му експедиция, при която прекосява Азия с мотор от Средиземно до Жълто море. През 30-те години на XX в. фотоапаратите Leica и фотографските ленти Kodachrome предоставят на списанието средство, което пренася далечните земи в домовете на читателите.

Под вдъхновеното редакторство на синa на Гроувнър - Мелвил Бел Гроувнър, който оглавява списанието от 1957 до 1967 г. - National Geographic отразява изблика на оптимизъм и идеализъм, характерни за 50-те и началото на 60-те години на миналия век. По-висококачествените ленти и преходът към нови печатни технологии спомагат за забележително по-живите цветове на фотографиите в изданието. Септемврийският брой от 1959 г. и цветната фотография на самолет от американската армия слагат началото на цветните корици на списанието.

През 60-те години космическите изследвания разкриват нови хоризонти пред читателите на National Geographic. Списанието издава и карти приложения, които за пръв път показват върховете и падините по океанското дъно така, сякаш водата е била източена. През същото десетилетие излиза първият изцяло цветен брой на списанието, започва и постепенното отстраняване на рамката от дъбови и лаврови листа от корицата, за да изпъкнат фотографиите. Броят на членовете на Националното географско дружество скача от 3 милиона през 1962 г. до 6,4 милиона през 1969 г.

През 70-те години ръководството на редакцията на списанието подлага на преразглеждане политиката, установена още в ранните му години: „Списанието публикува само материали с позитивен характер за която и да е държава или народ, всички неприятни или прекалено критични теми са нежелателни." Редакторът Гилбърт М. Гроувнър, внук на първия главен редактор на National Geographic, както и неговите наследници насърчават отразяването на спорни въпроси и проблеми като замърсяванията с химикали, ядрената енергетика, нелегалната търговия с животни и човешката еволюция.

Технологичният напредък през последните три десетилетия направи възможни различни нововъведения като например карта притурка, разкриваща уникален поглед върху Съединените американски щати с помощта на сателитни снимки, както и близки кадри от света на клетките и атомите, живота в дълбините на океана и чудесата на Космоса. National Geographic продължава да отразява системно темата за околната среда, особено с издаването на специалния брой, посветен на сладката вода, през 1993 г.

Днес излизащото вече повече от век списание, което се чете във всички страни по света, се издава на английски и на още 29 други езика, в това число японски, испански (за Испания и Латинска Америка), италиански, гръцки, иврит, френски, немски, полски, корейски, португалски (за Португалия и Бразилия), датски, шведски, норвежки, холандски, китайски (традиционна писмена система), фински, тайландски, турски, чешки, унгарски, румънски, руски, хърватски, индонезийски, български, словенски и сръбски.

През годините списание National Geographic е наложило стандарт за качество в журналистиката, фотографията и картографирането. През 2000 г. то спечели наградата National Magazine Award за цялостни постижения - най-престижната награда в бранша. През 2005 г. изданието спечели National Magazine Award за най-добър очерк, а през 2006 г. уебсайтът на National Geographic http://www.ngm.com/ спечели National Magazine Award за цялостни постижения онлайн.


Коментари

Коментари