Четете в този брой:

Отровно ухапване, което лекува

Текст: Дженифър С. Холанд; Снимки: Матиас Клум
Учените разкриват медицинския потенциал на отровата.

Майкъл бил на почивка със семейството си в Гереро, Мексико. Било горещо като в пещ. Той грабнал плувните си шорти от стола, на който съхнели, нахлузил ги и скочил в басейна. Но вместо да усети прохладно облекчение, задната част на бедрото му била разкъсана от пареща болка. Раздирайки банските си, Майкъл изскочил гол от басейна, а кракът му сякаш горял.

Зад него едно малко, грозновато, жълто създание размахвало крака във водата. Той го загребал в един контейнер и икономът на къщата го откарал по най-бързия начин до местния център на Червения кръст, където лекарите веднага идентифицирали нападателя: аризонски отровен скорпион (Centruroides sculpturatus), един от най-отровните видове в Северна Америка. Свирепата болка от ужилването обикновено бива последвана от нещо подобно на електрически шокове по цялото тяло. Понякога жертвите умират.

За щастие на Майкъл (който ме помоли да не публикувам пълното му име) лекарите разполагали с противоотрова. Били му инжекция и за около 30 часа болката преминала. Това, което се случило после, нямало как да се предвиди. От осем години Майкъл страдал от анкилозиращ спондилит – хронично автоимунно заболяване на скелета, вид гръбначен артрит. „Гърбът ме болеше всяка сутрин, – казва той, – а при тежки възпаления беше толкова ужасно, че не можех дори да ходя.” Но само дни след скорпионското ужилване престанало да го боли и сега – две години по-късно – той продължава да не изпитва болка и е спрял повечето от лекарствата си. Тъй като самият той е лекар, Майкъл внимава да не надцени ролята на скорпионската отрова за ремисията си. И все пак, казва, че „ако болката се върне, бих позволил на онзи скорпион да ме ужили отново“.

Новата стара Либия

Текст: Робърт Дрейпър; Снимки: Джордж Стайнмец Десетилетия наред либийците живяха под властта на диктатор, който изкривяваше миналото им. Сега трябва да си представят своето бъдеще.

Бронзовият образ на възмездието на Муамар Кадафи почива по гръб в дървен сандък, скрит в сумрака на музейното хранилище. Името му е Септимий Север. Като Кадафи и той произхождал от земите на днешна Либия и в продължение на 18 години на прехода между II и III в. управлявал Римската империя. Родното му място Лептис Магна - търговски град на 130 км източно от някогашната финикийска Оеа (днес Триполи) - във всяко едно отношение се превърнало във втори Рим. Повече от 1700 години след смъртта на императора италианските колонизатори на Либия го почели със статуя, изобразяваща внушителния брадат водач с вдигната в дясната ръка факла. Поставили статуята на главния площад на Триполи (днес Площада на мъчениците) през 1933 г. и тя останала там половин век - докато друг либийски вожд не се докачил. „Статуята се превърна в говорител на опозицията, тъй като беше единственото нещо, което Кадафи не можеше да накаже - разказва Хафед Уалда, родом от Либия и професор по археология в Кралския колеж в Лондон. - Всеки ден хората питаха: „Какво каза днес Септимий Север?" Затова Кадафи го изпрати в изгнание на бунището. Хората от Лептис Магна го спасиха и го върнаха у дома." Тук го намерих и аз, полегнал в сандъка в очакване на следващата дестинация, която новата Либия може би му готви. Кадафи основателно възприемал статуята като заплаха, тъй като Септимий Север се издигал като носталгично напомняне за някогашна Либия: средиземноморска област с невероятно културно и икономическо богатство, съвсем не изолирана от презморския свят. Разпростряла се на 1800 км по крайбрежието, затворена между високи плата, които преминават в полу-безводни суходолия и накрая в бакърената празнота на пустинята, Либия дълго време била коридор за търговията, изкуството и непотушимите обществени домогвания. Триполитания с нейните три града - Лептис Магна, Сабрата и Оеа - някога доставяла жито и маслини на Рим. Но Кадафи пропилял предимствата на страната: разположението й непосредствено на юг от Италия и Гърция, което я превръща в една от африканските порти към Европа; обозримото население (под 7 млн. души на територия колкото шест Италии); огромните нефтени запаси. Задушил новаторството и свободата на словото. За учениците, които наизустявали обърканата философия на Кадафи, изложена в неговата „Зелена книга", историята на страната имала само две глави: тъмните дни под империалистическия ботуш на Запада и после славните дни на Брата Водач.

Небесни пастири

Текст: Майкъл Финкъл; Снимки: Матийо Палей
Афганистанските киргизи номади оцеляват в един от най-далечните, високопланински и омагьосващи райони на света. Живот в небесата – и ад на земята.

Ханът си мечтае за кола.

Нищо, че няма път. Баща му, предишният хан, цял живот настоявал за път. Новият хан прави същото. Пътят – твърди той – ще позволи на лекарите и лекарствата им лесно да стигат до тях. Тогава може би цялото това умиране ще престане. Учителите също ще могат да дойдат. Както и търговците. Ще имат зеленчуци. Тогава неговият народ – киргизите номади от далечен Афганистан – може да получи реален шанс да просперира. Пътят е работата на хана. Колата е неговата мечта.

Засега обаче, без кола и без път, действителността се свежда до един як. Ханът го води на въже, което е прокарано през носа му. Днес трябва да се местят; всички притежания на хана трябва да бъдат привързани за гърба на яка. Това включва десетина чайника, чугунена печка, автомобилен акумулатор, два слънчеви панела, юрта и 43 одеяла. По-малкият му брат и още няколко души му помагат. Якът рита и пръхти; товаренето е колкото опаковане, толкова и борба.

Местене – с това се занимават номадите. Афганистанските киргизи го правят между два и четири пъти годишно, в зависимост от времето и дали има паша за животните. Наричат родината си Бам-е Дуня, което означава „покривът на света“. Несъмнено е красива, но жизнената среда там е на самия предел на човешкото оцеляване. Земята им се състои от две дълги, издълбани от ледници долини, наречени памири, скрити дълбоко в големите планини на Централна Азия. Голяма част от тях са над 4250 м надморска височина. Вятърът е свиреп; не виреят никакви култури. Може да се случи температурата да бъде под нулата през 340 дни от годината. Много киргизи никога не са виждали дърво.

Долините се намират в странен, подобен на клещи издатък земя, излизащ от североизточния ъгъл на Афганистан. Тази ивица, често наричана „коридора Вахан“, е резултат от т.нар. „Голяма игра“ през XIX в., когато Британската и Руската империя се борят за влияние в Централна Азия. Двете световни сили го създали с поредица договори между 1873 и 1895 г. като буферна зона, която да попречи на царска Русия да достигне до Британска Индия. В предходните векове областта била част от Пътя на коприната, свързващ Китай със земите на запад – маршрут на армии, изследователи и мисионери. Марко Поло минал оттук в края на XIII в.

Великолепните листа

Текст: Роб Дън
Понякога шедьоврите са окачени в музеите. Друг път висят от клоните на дърветата или обгръщат фино стъбълце.

Всички сме държали листа, дивили сме се на есенните им багри, яли сме ги, изгребвали сме ги, търсили сме сянката им. Тъй като са навсякъде, е лесно да ги вземем за даденост.

Но дори и тогава, те продължават с единствената си задача: да превръщат светлината в живот. Когато слънчевите лъчи попаднат върху зелените листа, вълни в зеления спектър се отразяват обратно към очите ни. Останалите вълни – червените, сините, индиговите и виолетовите – попадат в капан. Листото е пълно с килийки, осветени от събраната светлина. В тези светещи стаи листото улавя енергията на фотоните и я превръща в захари, от които са изградени растенията, животните и цивилизациите.

Хлоропластите, подхранвани от слънцето, водата, въглеродния диоксид и хранителните вещества, извършват работата вътре в листата. Те еволюирали преди около 1,6 млрд. години, когато една клетка, която не можела да оползотвори слънчевата енергия, погълнала друга клетка – цианобактерия, – която можела. Тази цианобактерия се превърнала в предшественик на всички днешни хлоропласти. Без тях растенията щяха да бъдат като всички нас – да ядат това, което намерят. Вместо това те просто протягат зелените си длани и си улавят светлина.

Листата биват големи, малки, дебели, тънки, сложни, прости, извити или назъбени. Всички тези термини са само малка част от описанията на различията, които ботаниците са се опитвали да каталогизират в своя богат речник на странни прилагателни – жлезисти, восъчни, люспести, мъхести, паяжинести, и, любимото ми, влакнести (покрити с рунтави власинки). Но ако оставим настрана разнообразието от структури, повечето листа всъщност правят едно и също нещо – те съществуват предимно за да поддържат хлоропластите високо във въздуха.