Мая Дуран от Истанбулския университет получава задача да посрещне на летището американски професор, поканен да изнесе лекция. Тя дори не подозира, че това рутинно задължение ще има съдбовно значение в живота й. Неочаквано за Мая, възрастният професор Максимилиан Вагнер привлича интереса не само на научните среди, но и на секретните служби. Мая долавя, че професорът носи в себе си тайна от времето, когато е живял за кратко в Истанбул, и това е и истинската причина да се завърне след близо 60 години.

По желание на професора отиват в малък град на Черноморското крайбрежие на Турция, където се случва нещо и странно, и затрогващо. Изправен на самия бряг и брулен от ледения вятър, професорът изважда цигулката си и свири, обърнат към морето. Тайната на тази загадъчна серенада постепенно се разбулва, за да разкрие пред Мая не само личната драма на професора, но и жестокостта на малко известно събитие от Втората световна война.

През декември 1941 година корабът „Струма” потеглил от Костанца с близо 800 души – нелегално емигрирали евреи, които се надявали да намерят убежище в Палестина, тогава под британско управление. Поради повреда корабът бил извлечен до истанбулското пристанище, но пътниците не получили разрешение да слязат на брега. След двумесечни консултации между британските и турските власти се случило най-безчовечното – корабът бил върнат и изоставен в открито море. Ден по-късно корабът бил торпилиран от съветска подводница, както проучванията по-късно доказали.

На кораба загинала и Надя, съпругата на Максимилиан Вагнер, който я очаквал в Истанбул, но станал безпомощен свидетел на гибелта й. Ливанели заличава границата между реално и измислено и вклинява тъжния разказ за еврейката Надя и младия немски учен Макс, пренасяйки читателя в ужаса на нацистка Германия. 

Преходът към пълното с тайни минало подтиква Мая да преосмисли потулвани истини за своите корени, достигащи до трагедията на арменците в началото на 20-и век и до гибелта на хиляди кримски турци в края на Втората световна война. 

В тази книга има много история, но действителните събития не са просто декор на личните житейски драми. „Серенада” вдига завесата пред историческите табута, за да не се забравя вината на властниците, разпореждали се с живота на милиони.

„Серенада” е книга за силата на човечното в човека. В нея има много тъга, но и много надежда. Античният философски принцип „човекът е мяра за всички неща” е голямото послание на книгата. Истинското измерение дори и на мащабните световни събития остава съдбата на отделния човек.