“Валери седна на една от пейките, недалеч от Айфеловата кула. Макар че беше вече цял месец в Париж, за пръв път се отдалечи от болницата. Ето го сега, в самите крака на тази прочута красавица. Още не вярваше, че човекът на пейката е той. Седеше и не смееше да помръдне, както се държеше и навсякъде другаде, откакто беше дошъл в Париж. Когато човек е без пари, без приятели, в непозната и чужда среда, той винаги е несигурен. Чувството, че в неговата емигрантска самота непрекъснато го дебне опасност, не го напускаше...

Подобна мъглива, пълзяща тревога изпитваше всеки път, когато се озовеше на непознато място дори и в София. Особено пък на такова световно място като това тук в самите метални глезени на Айфеловата кула. Все още не си задаваше онези трудни и опасни въпроси за смисъла на дързостта си да напусне България и да се озове сам, без познати и приятели, без нечия подкрепа и почти без пари. Далеч от роден край, от семейство, от хора, на вратата на които можеш да потропаш и да кажеш: гладен съм... И ето го сега - сам, безпаричен, без приятели... С едно-единствено оръжие, което бе спасило много такива като него - волята, по-скоро ината да опитат, да се проверят, да се докажат, пък било, и с цената на големи жертви. Дори когато това изглежда невъзможно и абсурдно. Празен джоб и гол инат - така изглеждаше той сега...”