Ня­ма да крия, че ро­ма­нът “Убий­с­т­во в со­ци­ал­на­та мре­жа” е вдъ­х­но­вен от blog.bg. Blog.bg е про­то­тип на не­съ­ще­с­т­ву­ва­ща­та со­ци­ал­на мре­жа weblog.bg. Ге­ро­и­те са ху­до­же­с­т­ве­ни об­ра­зи и не би­ва да се раз­по­з­на­ват в тях ре­ал­ни ли­ца и ни­к­ней­ми, с две мал­ки из­к­лю­че­ния, в ко­и­то съм ци­ти­рал то­ч­но име­на­та на един слу­же­бен блог и на ед­на за­га­дъ­ч­на да­ма, чи­я­то ис­тин­с­ка са­мо­ли­ч­ност знам са­мо аз. И ви га­ран­ти­рам - ако тя са­ма не по­же­лае ня­ко­га да бъ­де раз­к­ри­та, ни­кой, до­ри и най-про­зор­ли­ви­ят, ня­ма да се до­се­ти коя е.

Вси­ч­ки дру­ги об­ра­зи, ма­кар и из­ми­с­ли­ца, все пак имат мо­де­ли. По­д­чер­та­вам: мо­де­ли, а не про­то­ти­пи. Би­ли са ес­те­с­т­ве­ни, не­съ­з­на­тел­но са ми по­зи­ра­ли. Не­съ­з­на­тел­но съм ски­ци­рал, без да ми е цел да пре­съ­з­дам об­ра­зи­те им. От един съм взел нос, от друг - хъ­са за тро­ле­не, на ня­коя - ко­си­те, на ня­коя - част от жи­тей­с­ка­та дра­ма, ко­я­то не е раз­ка­за­ла, но е лъ­ха­ла от тре­пе­т­ни­те й фра­зи. Взел съм сен­ки и цве­то­ве, ре­ал­ни ма­ни­е­ри на вир­ту­ал­ни при­я­те­ли. Ня­кой мо­же да се по­з­нае тук или там. Уве­ря­вам ви - в съ­щия пер­со­наж ще са се по­з­на­ли и дру­ги.

Пи­сах за кръв, но ис­то­ри­я­та е на­пи­са­на по-ско­ро със съл­зи.
За ис­тин­с­ки­те жи­тей­с­ки дра­ми, ко­и­то се ра­зи­г­ра­ват днес.
То­ва е ис­то­рия за лю­бов, ом­ра­за, ам­би­ции, умо­пом­ра­че­ние и ед­но тро­ли­ра­не - в са­мо­то си на­ча­ло по­с­ве­те­но на бла­го­ро­д­на ка­у­за, но пре­ди­з­ви­ка­ло се­рия от тра­ге­дии.

От се­га ка­з­вам, че седемте W не си ти. Че не упо­т­ре­бя­вам ал­ко­хол от го­ди­ни, ни­то съм тол­ко­ва оз­ве­рял, че да съм Ме­ди­у­ма. Че с дръ­п­на­тия стил на Фа­та Мор­га­на не пун­ти­рам ни­то ед­на тро­ле­са. Че не по­з­на­вам жи­во­та на ад­ми­ни­с­т­ра­ци­я­та на сай­та - ни­то ли­чен, ни­то слу­же­бен, и сцен­ки­те, в ко­и­то съм го опи­с­вал, са из­ця­ло плод на мо­е­то въ­о­б­ра­же­ние.

Ако ви се сто­ри, че ня­кои фа­к­ти съ­в­па­дат, то е за­що­то на­и­с­ти­на съ­в­па­дат, но те са са­мо ске­ле­то, по ко­е­то - ве­рен на стро­и­тел­с­кия си нрав, съм се из­ка­ч­вал, за да съ­г­ра­дя не тол­ко­ва дей­с­т­ви­тел­на­та, кол­ко­то ре­ал­на­та ис­то­рия.
С две ду­ми: вся­ка при­ли­ка с дей­с­т­ви­тел­ни ли­ца и съ­би­тия е по­ч­ти не­с­лу­чай­на.

На вси­ч­ки вас - при­я­те­ли, не­при­я­те­ли, вра­го­ве или про­с­то цве­тя на вре­ме­то, с ко­и­то съм имал или съм ня­мал кон­такт, а вие - пре­д­с­та­ва кол­ко сте ми по­ма­га­ли. Дъл­жа ви бла­го­дар­ност, че ви е има­ло, за да се по­лу­чи ро­ма­на та­къв, ка­къ­в­то е.