Източноправославният РАХ е исторически създадена общност, която в първия етап от развитието си е в органично цяло с византийската цивилизация и постепенно се откъсва и оформя като самостоятелна културна сфера, благодавение на България като протомодел за политическото, идеологическо и културно развитие на останалите страни в славянската общност. Обект на интерес е цезаропапизмът и неговата противоположност папоцезаризмът, който изразява конфликта между представителите на църквата и държавата, основан на концентрацията на светска и религиозна власт само в личността на императора (при папоцезаризма е в лицето на духовния глава на църквата). Спецификата на цезаропализма се изразява в тъждество между църква и държава в политическо, духовно и в географско отношение.

С избора на християнството от Константинопол, княз Борис „поставя“ завинаги България на Балканския полуостров и ѝ отнема шансовете да се „слее“ със западното общество. Цезаропапизмът, избран от княз Борис I като форма на управление, е средство за  извоюване на църковната, духовна, културна и мирогледна независимост, както и утвърждаване на политически суверенитет.

Според Тойнби, причината за упадъка на Православната цивилизация е   възраждането на една стара, изживяна институция в православното общество – институцията на цезаропаписткия Imperium Redivivum, която води до ограничаван развитието на религията. В Западното общество е създадена нова Институция – Християнската Република, която е условието за жизнеността и издръжливостта на Западната империя. Резултат от възраждането на цезаропапизма и потискането на развитието на религията е вътрешната конфронтация между двете велики империи на православието и тяхната „смъртна схватка“. „Домът“ на православното християнство не издържа на вътрешното разделение. „Съдбоносната роля“ на България се състои в това, че тя иска независимост, равноправие и самостоятелност и не се примирява с положението да бъде подчинена и зависима.

Борбата между двама силни противника не завършва с победител, „в лоното на едно общество няма място за повече от една тоталитарна държава“ (Тойнби). Това означава, че едната трябва да съществува в унизителното положение на подчинена и зависима,  когато тя е по-слаба във всяко едно отношение; или военният конфликт между тях е неизбежен, когато и двете са относително силни. Осъществява се вторият вариант, защото по това време и Византия и България са сравнително еднакви по сила и амбиции.