През 1990 година разтворих сборника с афоризми „Мъдростта на вековете" на раздела „Жена" и открих следната фраза:

                „Жената е опасна не когато напада, а когато пада."

В. О. Ключевски

Моментално си дадох сметка, че този сборник може да попадне в ръцете на някой юноша, който да повярва в написаното и да се нарани.

Какво означава това: „Жената е опасна не когато напада"? Може би В. О. Ключевски е притежавал изумителната способност да укротява разярени тигрици и увлечен от своята дарба, която далеч не е присъща на всички мъже, е решил да я провъзгласи за всеобщ принцип. Жената - твърди той - не била опасна, когато напада. Значи можем да я предизвикваме, да я дразним, да я разиграваме - тя няма да ни се метне, защото присъствието на мъжа я респектира.

Илюзорността на тази постановка е очевидна и аз смятам, че нейното вкореняване в съзнанието на мъжа е вредно и опасно.

Но ако първата част на изречението буди сериозни опасения, то втората направо предизвиква възмущение. „Жената е опасна, когато пада" - заявява В. О. Ключевски.

Представете си това нежно, крехко, беззащитно създание в момент, когато пада на улицата. У кой мъж няма да се появи желание да се спусне и да я подкрепи или да я вдигне, ако действие първо вече се е разиграло, и да я съпроводи до близката пейка, където жената да подреди тоалета си? Но кой мъж няма да изпита колебание, ако знае за предупреждението на В. О. Ключевски, кой мъж няма да се спотаи, да види първо как тя пада и как след това става и като се увери, че заплахата е преминала, да ѝ се притече на помощ с думите: ударихте ли се? Много се съмнявам обаче в полезността на такова съдействие.

Затова предлагам: да се ревизира крилатата мисъл на В. О. Ключевски и тя да се разпространи в следния вид: Жената е опасна, когато напада, а не когато пада.

През 1991 година Издателска къща „Вива" издаде книжката ми „Златна София", в която включих горните редове. Надявам се, че по този начин съм предпазил много млади мъже от грешки в отношенията им с жените. През следващите години продължих да прелиствам сборника „Мъдростта на вековете" и откривах все нови и нови нелепости. Напрежението в мен растеше, разбирането, че под формата на мъдрости, сред хората се разпространяват заблуди, ме караше да се чувствам отговорен за хиляди съдби. Започнах да си нахвърлям опровержения и в един момент на върховно напрежение - малко след като установих, че в сборника „Мъдростта на вековете" няма нито една вярна мисъл, реших да създам поредица от миниатюри, с която да опровергая всички нелепости, изречени от „великите умове" на човечеството. Озаглавих поредицата „Мъдреците винаги грешат" и започнах къртовска творческа работа. До този момент съм неутрализирал вредното „интелектуално“ влияние на Шекспир, Волтер, Молиер, Достоевски, Наполеон, Марк Твен, Сервантес, Гьоте, Балзак, Сократ, Русо, Лукиан, Лабрюйер, Овидий, Монтен, Дидро, Байрон, Есхил, Монтескьо, Калдерон и много други.

Авторът