Лидия Ковачева е българска природолечителка и художник.

На тридесетгодишна възраст получава туберкулозно огнище в единия си бял дроб. Следват 10 години, които тя прекарва по лекарски кабинети, диспансери и санаториуми. Въпреки лечението се появяват нови болести: двустранна белодробна туберкулоза, цироза на черния дроб и тежка депресия. Лекуващият я лекар прогнозира, че ѝ остават 2-3 месеца живот. Има наднормено тегло и тялото ѝ е подпухнало.

В този критичен момент от своя живот Лидия Ковачева научава за лечебното гладуване. Тъй като тогава в България няма лекар-специалист, занимаващ се с това, тя се заема да търси материали и да изучава принципите на гладолечението. Запознава се с трудовете на Хербърт Шелтън, Аре Веерланд, Ал. Залманов, Пол Брег, Юрий Николаев и други. Самата тя казва, че се е превърнала във „вечен студент“ по медицина. Лидия Ковачева стига до извода, че човешкият организъм притежава способността да се самовъзстановява и самолекува, и това трябва да става безболезнено, неагресивно, с лекота и ласка.