В този брой четете:

Текст: Любомир Кюмюрджиев; снимки: Георги Кожухаров; илюстрация: Пламен Вълчев

Предшественикът на днешната ни столица сменил много имена и управници, но животът в града не секнал.
„Всичко, което се ражда - умира, всичко, което расте - старее" - написал през I в. пр.Хр. древноримският политик и историк Гай Салустий Крисп. Девизът на София обаче гласи: „Расте, но не старее". Доказателствата за растежа са навсякъде - днес в българската столица живеят около 1 250 000 души, броят на автомобилите по улиците (и на паркиралите по тротоарите) е огромен, навсякъде се строят сгради, изникват нови жилищни комплекси, а границите на метрополиса непрекъснато се менят. Всъщност тези промени продължават вече две хилядолетия. София е древно селище, едно от най-старите в Европа. На територията й са открити останки от човешки жилища от VI хил. пр.Хр., а в околностите й - символично погребение от IX-VIII в. пр.Хр. Самият град, чийто наследник е съвременната ни столица, възникнал през I в. като римски военен пост, който с времето се разраснал, развил се и станал център на провинция. На кръстопът между Централна Европа и Изтока, между студения Север и топлото Егейско море, той сменил много имена и управници, но животът в него никога не секнал.

Тук и там между съвременните здания се издигат величави паметници на древното минало - ротондата „Св. Георги Победоносец", храмът „Св. София", дал сегашното име на столицата... Ала основните свидетелства за далечната епоха, когато София била Сердика и в нея отсядали императори, провеждали се гладиаторски борби и вселенски събори, се намират под днешните булеварди и площади. Те очертават друг, подземен град, скрит под съвременния като паралелна реалност, която постепенно разкрива тайните си.

Текст: Дейвид Куомън; снимки: Ануп Шах и Фиона Роджърс

На своя 80-годишен юбилей Джейн Гудол размишлява за шимпанзетата и за своята кариера.
На 3 април 2014 г. Джейн Гудол навърши 80 години. Началото на разговора ми с нея бе поставено във връзка с 50-ата годишнина на проучванията върху шимпанзетата в Гомбе, Танзания (вж. „Джейн Гудол", октомври 2010 г.), и продължи т.г. в Националното географско дружество. Започнала работа с шимпанзетата през юли 1960 г. и за няколко месеца се сближила с няколко индивида. Скоро направила три големи открития: шимпанзетата използват сечива; шимпанзетата изработват сечива; шимпанзетата могат да бъдат хищници и ядат месо. Освен това започнала да осъзнава степента на индивидуални различия между отделните шимпанзета - т.е. уникалните черти на характера. После, през 1962 г., си тръгнала, за да защити дисертация по етология (поведение на животните) в Кеймбриджкия университет.

Джейн Гудол: Нали разбирате - в онези години етологията всъщност се опитваше да се докаже като точна наука. Което, разбира се, няма как да стане. Освен ако не бъдеш много настъпателен. Затова, въпреки че някак си се допускаше наличие на индивидуални разлики, те не се обсъждаха.

Дейвид Куомън: Академичната етология не обичала да говори за индивидуални различия. Харесвала моделите... Тогава си се появила ти с желанието да говориш за индивиди, личности и характери.

Дж. Г.: Исках да говоря за емоции. Да обсъждам ума и мислите.

Д. К.: Как се прие това в Кеймбридж?

Дж. Г.: Беше леко шокиращо да ми кажат, че не съм направила нищо като хората. Нищичко. Не трябвало да им давам имена. Не можело да говоря за техните личности, умове и чувства. Единствено ние сме имали такива. За щастие се сетих за моя първи учител, който в детските ми години ме научи, че това не е вярно. Моето куче - Ръсти.

Текст: Трейси Макмилан; снимки: Китра Кахана, Стефани Синклер и Ейми Тонсинг

Милиони работещи американци не знаят откъде ще дойде следващото им ядене.
В една слънчева зимна утрин в окръг Мичел, Айова, Кристина Дрейър изпраща сина си Кигън на занималня без закуска. Той е тригодишен, як и упорит - и обикновено отказва безплатното ядене, което му се полага там. Предвид намаляващите им хранителни запаси Дрейър е решила да прояви майчина строгост: ако го изпрати гладен, той може би ще изяде безплатната закуска - и така у дома ще остане повече храна за обяд.

Дрейър знае, че тактиката й може да се обърне срещу нея - което и става. Кигън пропуска училищната закуска и по обяд е толкова гладен, че Дрейър преравя остатъците във фризера с надеждата да нахрани него и сестричката му. Изтръсква последните седем пилешки хапки в очукана тавичка, добавя остатъците от торбичка замразени пържени картофи и два хот дога от хладилника и напъхва всичко това във фурната. Свършила е по-голямата част от храната, получена миналата седмица от местния благотворителен склад; самата тя ще обядва с недоядените картофи от чиниите на децата. „Обядвам, когато има достатъчно - обяснява тя. - Но децата са най-важни. Първо трябва те да ядат."

Всеки месец е същото, споделя Дрейър. Сметките остават неплатени, защото, когато се налага да избират, храната надделява. „Трябва да ядем, нали разбирате - казва тя с едва доловима следа от примирение в гласа. - Не можем да стоим гладни."

Текст: Джошуа Яфа; снимки: Уилям Даниълс

За усамотените села покрай Байкало-Амурската магистрала в Сибир лекарският кабинет е в железопътния вагон.
Болни и пострадали очакват влака на всяка спирка. В Хани, село със 742 жители, заклещено между снежните върхове на хребета Становой, пациентите се измъкват от бетонните постройки и се събират покрай линията. Всички имат нужда от медицински грижи. Мъж паднал пиян по стълбите и си счупил и двата глезена. Учител от единственото училище в селото иска да прегледат 14-годишната му дъщеря, която преди месец получила апендицит и за неин късмет била евакуирана с товарен влак. Оперирали я в Чара, на три мъчителни часа от тук.

Тези и други пациенти чакат да се качат на медицинския влак „Матвей Мудров". Това е основната животоспасяваща връзка на Хани - подвижна клиника с основно оборудване, кабинети и между 12 и 15 лекари. Под управлението на Руските държавни железници и кръстен на лекар от XIX в., който допринесъл за установяването на клиничните практики в Русия, влакът „Матвей Мудров" се движи от село на село, като спира за ден, за да бъдат прегледани пациентите, и продължава по хилядите километри линия, ширнала се през руския Далечен изток.

В много отношения Хани е типична спирка по линията: центърът представлява открито пространство от чакъл и камък, опасано от пететажни панелни блокове, които изглеждат полуизоставени. Хората нямат нито хирург, нито специалисти - само малка клиника с оборудване от съветско време и общопрактикуващ лекар, специализирал стоматология. За мнозина „Матвей Мудров" осигурява единствените специализирани грижи.

Текст: Кенеди Уорн; снимки: Томас П. Пешак

Две малки френски владения между Мадагаскар и Южна Африка привличат зелени морски костенурки и галапагоски акули.
Представете си две танцуващи скали. Така изглежда любовният акт между зелени морски костенурки: два гиганта с размерите на сумисти, всеки вкопчен в корубата на другия, лениво помръдват плавници в кристалните води на коралов риф. Такъв риф опасва о-в Европа край югозападния бряг на Мадагаскар, където всяка година се събират средно над 10 000 женски костенурки, за да копулират и след това да снесат яйцата си на брега.

Зелените морски костенурки следват стратегия за размножаване, известна с името „безразборна полигамия". Вместо да хабят енергия за защита на територия или водене на битки, мъжките хвърлят всичките си усилия, за да открият свободна женска - или се опитват да прекъснат вече започнала копулация. Самците имат на плавниците и опашката си големи нокти, с които се вкопчват в корубата на женската. Други мъжкари се опитват да избутат от мястото му някой успял в любовта кавалер, като често раняват както него, така и женската.

Понякога съперникът се вкопчва в корубата на мъжката костенурка в двойката. „За втория мъжки разочарованието е пълно" - отбелязва морският биолог Уолъс Дж. Никълс. Той е виждал скупчени до четири самци, всеки залепен за предния. "При 180-килограмовите костенурки е пълен цирк" - казва Никълс.