Черна дупка

 

Нашата звезда, Слънцето, ще издъхне тихо. Спрямо звездните мащаби масата му е около средното ниво и когато след около 5 млрд. години изгори и последното си водородно гориво, външните му пластове ще се разнесат в Космоса и в крайна сметка ядрото му ще се свие и ще се превърне в т.нар. бяло джудже.

Смъртта на звезда, десет пъти по-голяма от Слънцето, е далеч по-драматична. Избухването на свръхнова ще изхвърли в Космоса външните пластове. Междувременно гравитацията смачква ядрото в неутронна звезда - въртящо се кълбо с диаметър около 20 км. На Земята парченце от неутронна звезда колкото бучка захар би тежало един милиард тона; гравитационното притегляне на неутронната звезда е толкова силно, че ако изпуснете на повърхността й желиран бонбон, сблъсъкът ще генерира енергия като от атомна бомба.

Това обаче е нищо в сравнение с предсмъртните гърчове на звезда с двайсет пъти по-голяма маса от тази на Слънцето. Дори на всяка милисекунда от цялото съществуване на Вселената да взривявате по една бомба като тази над Хирошима, пак няма да достигнете енергията, освободена през последните мигове от гибелта на звезда гигант. Ядрото й пропада навътре. Температурите достигат 55 млрд. градуса. Смазващата мощ на гравитацията е неудържима. Атомите се разпадат на електрони, протони и неутрони, а тези миниатюрни частици биват смилани на кварки, лептони и глуони. И така нататък - все по-миниатюрни, все по-плътни, докато...

Докато... никой не знае какво става после. Когато се опитват да обяснят това титанично явление, и двете основни теории, които управляват механизмите на Вселената - общата относителност и квантовата механика, просто полудяват.

Зад стените на Зографския манастир

Най-ранните слънчеви лъчи огряват зъберите на връх Атон, дал име на източната част на Халкидическия полуостров. В подножието му повече от хиляда години тупти сърцето на един отделен свят - атонските манастири, истинска крепост на православното християнство. Днес тя носи името Монашеска Светогорска република. Часът е едва 5 сутринта, ала облечените в раса мъже вече са приключили молитвите си и се залавят с обичайните си дейности. Атон посреща новия ден.

Когато си само на 18, на колкото е фотографът Александър Михайлов при първото си посещение на Атон, не си подготвен за много неща тук. Чантата му е тежка и неудобна, а дрехите - неподходящи за криволичещите пътеки на полуострова. По-силно от всичко обаче е привличането от тайнствената, почти мистична атмосфера, която витае из тези места. В търсене на приключения Александър се отделя от групата, с която е пристигнал от София, и цял ден скита из гръцките манастири. Младежът търси пътя към българската обител „Зограф", за която е чувал и чел много. Вече се смрачава, когато го застига черният силует на монах. За радост на момчето той се оказва българин. Още час ходене и пред очите на Александър изникна величествената снага на „Св. вмчк Георги Зограф".

Манастирите на полуострова са 20 и броят им не може да бъде променян. Обединени в независимата Монашеска република, те се подчиняват само на своята вътрешна йерархия. Седемнадесет от тях са гръцки; освен българският „Зограф" има един руски и един сръбски - без да се броят множеството килии на различни православни общности и отделни отшелници.

Основан от трима братя от Солун, манастирът и до днес пази българския си облик. В библиотеката му се съхраняват безценни документи на православието и свидетелства за миналото на нашия народ. Най-ценните книги се съхраняват в специална стая, заключена с три ключа, които се пазят от трима монаси. Вратата се отваря само при съгласие между тях. Александър Михайлов е измежду щастливците, на които е било позволено да държат в ръцете си оригиналния Паисиев ръкопис на „История славянобългарска".

Колко чисти могат да са въглищата?

Според природозащитниците чистите въглища са мит. Да, така е.
Погледнете Западна Вирджиния, където цели върхове от Апалачите са били съборени в долините, за да се измъкнат въглищата под тях, а потоците са оранжеви от киселинните води. Или пък центъра на Пекин, където в последно време въздухът често е по-плътен от този в пушалня на летище. Смята се, че замърсяването на въздуха в Китай, голяма част вследствие от изгарянето на въглища, е причина за над 1 млн. случая на преждевременна смърт годишно.

Това не са нови проблеми. Един октомврийски уикенд през 1948 г. в малкия град Донора в Пенсилвания зрителите на гимназиален футболен мач установили, че не могат да видят нито играчите, нито топката: игрището било забулено в смога от съседния цинков завод, захранван с въглища. През следващите дни 20 души починали, а 6000 - почти половината град - се разболели.

Въглищата са натоварени с високата цена, която налагат на обществото. Това е най-мръсният и смъртоносен енергиен източник, който имаме. Само че по повечето показатели е и най-евтиният и ние сме зависими от него. Затова днес големият въпрос не е дали някога въглищата биха могли да станат „чисти". Не могат. Въпросът е дали въглищата биха могли да бъдат достатъчно чисти - така че да избегнем не само локални катастрофи, но и радикални промени в глобалния климат.

Дива страст

Текст: Лорън Слейтър; снимки: Винсънт Дж. Муси
Екзотичните домашни любимци - неустоимо чаровни и потенциално опасни

Навсякъде из САЩ диви животни живеят като домашни любимци редом със своите стопани. Смята се, че в американските домове се отглеждат повече екзотични животни, отколкото в зоопарковете в страната. Бизнесът с екзотични домашни любимци е печеливша индустрия, критикувана и от защитниците на животни, и от активистите по опазване на природата. Според тях да докараш в града отгледани в плен диви животни е не само опасно, но и жестоко и трябва да се счита за престъпление. Но проблемът е доста по-сложен.

Така е поне за Лесли-Ан Ръш - 57-годишна дресьорка на коне, която живее във ферма с 3 хектара площ край Орландо, Флорида. Тя развъжда и дресира коне, които държи в обор зад своя малък зоопарк, където на посетителите е позволено да докосват животните. Той представлява заградено с телена ограда пространство, обитавано от три мъжки кенгура, четири лемура, мунтжак (вид елен), виетнамска висящокорема свиня, енотоподобно кинкажу и куче на име Доузър. Лемурите скачат свободно, кенгурата спят легнали настрани, прасенцето рие в земята, а азиатският елен крепи рога върху нежната си глава.

Ръш снове между своите любимци леко и бодро, хранейки лемурите с овесени ядки. Те бъркат с ръце в кутиите и вадят пълни шепи зърна, които изяждат едва ли не възпитано, едно по едно, докато в ъгълчетата на устата им се събират лиги.

Ръш притежава един котешки лемур, кръстен Лайъм; два лемура вари, Лоли и Попи; и кафяв лемур, наречен Чарли. Много видове лемури са застрашени от изчезване. Ръш смята, че с грижите си за тези пленени създания дава своя принос за оцеляването на лемурите на Земята - а грижите й са изключително всеотдайни. Когато се стъмни, тя се прибира в дома си заедно с любимия си лемур; той спи на нейното легло, свит на възглавница до главата й.

Зовът на цветята 

Природата е безкрайно изобретателна.

Пример за това са нектароядните прилепи и нощно цъфтящите лиани, чиито жизнени пътища се преплитат в равнинните тропически гори на Централна Америка.

Glossophaga commissarisi - дребен крилат бозайник с тяло колкото човешки палец, прехвръква между цветовете на Mucuna holtonii, смучейки нектар подобно на колибритата и пчелите. В отплата опрашва растението. На дневна светлина цветята могат да рекламират стоката си с ярки цветове като червено или розово, но нощем, когато дори най-крещящите багри бледнеят под сребристата лунна светлина, цветовете на Mucuna се осланят на звука, за да достигнат до слуха на нектароядните прилепи.

В биологичната станция „Ла Селва" в Коста Рика жизнена Mucuna е изплела покрив от листа над горска поляна и е спуснала надолу десетки цветове, висящи на дълги зелени стъбла. По здрач пъпките се подготвят за идването на прилепите. Първо се повдига най-горното зеленикаво венчелистче, което щръква над цвета подобно на лъскав маяк. Под него две малки странични венчелистчета се разделят като крилца и разкриват цепнатина върху семенника.

Прилепите се ориентират чрез високочестотен звук. С гласните си струни те изстрелват през ноздрите или устата си кратки, отсечени сигнали, като по този начин образуват звукови вълни и анализират промените в тяхната структура, когато рикошират обратно към чувствителните им уши.