Науката за вкусното

Текст: Дейвид Оуън Снимки: Брайън Финки
Вкусът е химия. Всичко започва, когато някоя хранителна молекула докосне микроскопична вкусова луковица на езика.

Джули Менела - биолог, изследващ усещането за вкус при бебетата и прохождащите деца, често записва експериментите си на видео. Когато наскоро се срещнах с нея в Центъра за химически усещания „Монел" във Филаделфия, тя ми показа видеозапис на бебе момиченце в столче за хранене, докато нейната майка й дава нещо сладко. Веднага щом лъжицата попадна в устата на бебето, личицето му светна в екстаз и устните му се свиха, сякаш за да суче. После Менела ми показа друго видео, на друго бебе, което за пръв път опитва броколи (леко нагарчащо, както повечето зелени зеленчуци). Бебето направи гримаса, повдигна му се и потрепери. То заблъска по таблата на столчето си за хранене. Направи жестомимичния знак за „спри".

Човешката кърма съдържа лактоза - вид захар. „За бебетата знаем, че още от раждането си предпочитат сладкия вкус - казва Менела. - Минали са само два века от времето, когато, ако бебето не сучело от майка си или от дойка, шансовете му за оцеляване били близки до нулата." Отвращението от горчиви храни също е вродено, казва тя, и също е свързано с оцеляването - то ни помага да избягваме поглъщането на токсините, които растенията са развили, за да се опазят от изяждане, включително от нас.

Разгледайте галерията със снимки към тази статия
Храна или отрова? Гръбначните възникнали преди повече от 500 млн. години в океана и вкусът еволюирал предимно като начин да се реши тази дилема. Всички гръбначни имат вкусови рецептори, подобни на нашите, но не непременно на същите места. „В мустаците на голям сом има повече вкусови рецептори, отколкото по езиците на всички хора в тази сграда" - ми каза Гари Бийчам, друг учен от „Монел", преувеличавайки леко. Бебета с аненцефалия, които се раждат само с продълговат мозък (най-примитивната и древна част) и с практически липсващ главен мозък, реагират на сладкия вкус със същите лицеви изражения на наслада, които видях във видеозаписа на Менела. Гримасата към броколито е също примитивна.

Лондон под земята

Текст: Роф Смит Снимки: Саймън Норфолк
Пришпорени от строителния бум, археолозите изследват дълбокото минало на една от най-старите европейски столици

В ярко осветена лаборатория над Музея за лондонска археология (MOLA) консерваторът Луиза Дуарте внимателно чисти голяма фреска от I в., донесена преди няколко дни от строителен обект на „Лайм Стрийт", в сърцето на финансовия квартал на града. Работниците, които копаели основи за нова 38-етажна сграда с офиси, се натъкнали на развалините на по-ранна римска постройка. Специалистите от музея я датират ок. 60 г. сл.Хр., което означава, че става дума за една от най-ранните римски фрески, откривани в Лондон. Освен това е и една от най-големите и най-запазените, с дължина почти три метра и височина около два.

„Поръчителят на това нещо е бил доста заможен - каза Дуарте, стиснала палетен нож, с който внимателно отлепяше буците мокра пръст, все още полепнали по повърхността на фреската. - Може би богат търговец или банкер. Някой с вкус, пари и стил. Например това червено изглежда е цинобър - скъп и рядко използван пигмент. От време на време попадаме на него, но само при най-качествените произведения."

Разгледайте галерията със снимки към тази статия

Археолозите смятат, че фреската е украсявала постройка, разрушена в началото на II в. сл.Хр., за да отстъпи място на грандиозна нова базилика и форум - най-големите, които римляните въобще построили на север от Алпите, и по-големи от катедралата „Св. Павел" днес. Цели квартали били сринати със земята и отломките им били използвани за запълване и изравняване на терена, върху който били издигнати строежите на следващото амбициозно поколение. Това бил първият от множество проекти за градско обновление през идните 1900 години.
Погледнете под паважа на величествен стар град като Лондон и можете да откриете какво ли не - от римска фреска от I в. до чифт средновековни кънки за лед, а дори и слонски зъб. Като една от най-старите столици в Европа, Лондон е бил населяван и наново застрояван

последователно от римляни, саксонци, нормани, Тюдори, джорджианци, гуляйджии от времето на Регентството и викторианци, всички те добавили нещо към грамадата. В резултат днешният град почива върху многоетажна археологическа торта с височина до девет метра.

Археолозите са изправени и пред предизвикателството, че Лондон освен това е оживена метрополия с над 8 млн. жители, претоварена с многолюдни улици, небостъргачи и монументална архитектура. Възможностите да вдигнат бетонното покривало и да се заровят в богатата на артефакти земя обикновено са редки и краткотрайни. Но една щастлива комбинация от големи ландшафтни проекти и строителен бум в археологическото сърце на Лондон им е предоставила безпрецедентния шанс да надникнат под повърхността и да изследват дълбините на градското минало.

Последвалото изобилие от важни археологически находки се оказало почти смазващо. Сред тях има милиони предмети, покриващи огромен период от човешката история покрай река Темза - от началото на Мезолита мезолита преди около 11 000 години до късния викториански период в края на XIX в. Откритията включват и костите на хиляди обикновени лондончани, починали и погребани в гробища, които още преди векове били застроени и забравени.

„Тези разкопки ни предоставиха завладяващи моментни снимки от живота на лондончани през вековете - казва Дон Уокър, който е остеолог, т.е. специалист по човешки кости, в MOLA. - Карат те да проумееш, че всички сме просто дребни мимолетни играчи в една много дълга история."

Една от първите глави от тази история се появила на бял свят след 2010 г. на заемащата 1,2 ха строителна площадка на „Блумбърг Лондон" - европейската централа на финансовата империя „Блумбърг", чието откриване предстои. Разположен в древния квартал Кордуайнър, където кожари практикували занаята си още от римско време, дълбокият 12 м изкоп се оказал един от най-значимите ранноримски обекти, откривани някога в Лондон.

Меконг, обуздана или унищожена?

Текст: Мишел Найхаус Снимки: Дейвид Гутенфелдър
По цялото течение на река Меконг се строят бентове. Хората от Югоизточна Азия се нуждаят от чисто електричество, но и от...

Пуми Бунтам живее в Северен Тайланд, но настройва телевизора си за китайската прогноза за времето. Голяма буря в Южен Китай означава голямо изпускане на вода от китайските язовирни стени нагоре по течението, а съответно и голяма вероятност селото му да бъде наводнено. Предполага се, че китайското правителство би трябвало да предупреждава страните надолу по течението. Но Бунтам от опит знае, че това предупреждение или идва твърде късно, или изобщо липсва.

„Преди да построят бентове, водата постепенно се покачваше и намаляваше със сезоните - казва той. - Сега промените са резки и не знаем кога ще се случи това, освен ако не следим за бурите."

Бунтам е водещата фигура в село Бан Пак Инг, група разпръснати къщи от бетонни блокчета и непавирани улици, разпрострени от стръмния западен бряг на Меконг до един тих и добре поддържан будистки храм. Преди 20 години, като много свои съседи, Бунтам ловял риба, за да се издържа. Но когато Китай изградил един, после два, а след това и седем бента нагоре по течението, няколкостотинте жители на Бан Пак Инг забелязали промяната в Меконг. Внезапните колебания в нивото на водата влияят върху миграцията и размножаването на рибата. Въпреки че селото е защитило местните райони за хвърляне на хайвер, вече няма достатъчно риба, която да се навърта наоколо.

През последните години Бунтам и много други местни хора са продали рибарските си лодки и са започнали да отглеждат царевица, тютюн и боб. Това е несигурно препитание, което те не познават толкова добре, а честите наводнения са го превърнали в още по-голямо предизвикателство. През 2008 г. някои от къщите били наводнени до втория етаж. Храмът също пострадал.

Разледайте галерията със снимки към тази статия

Бан Пак Инг може би илюстрира бъдещето на много села по течението на Меконг. В Китай се изграждат още пет язовирни стени. Надолу по течението, в Лаос и Камбоджа, 11 големи стени - първата на главното разклонение в долната част на Меконг - или са предложени за строеж, или вече се строят. Тъй като ще нарушат миграцията и хвърлянето на хайвера на рибата, новите стени се очаква да застрашат прехраната на около 60 млн. души, повечето от които живеят в села като Бан Пак Инг. Електричеството, генерирано от язовирните стени по долното течение на Меконг, е предназначено предимно за разрастващите се градски центрове в Тайланд и Виетнам. Крайсак Шунхауан, тайландски активист и бивш сенатор, нарича стените по долното течение на Меконг „катастрофа с епични размери".

Един от проектираните бентове в Лаос е само на 60 км надолу по течението от Бан Пак Инг. Построяването й би притиснало селото между наводненията от север и пълнещия се язовир на юг. Бунтам, който днес е на петдесетина години, казва, че се тревожи не за себе си, а за следващото поколение. „Просто затворете очи и си представете - казва той. - Представете си какво ще се случи с нас." Той плясва с ръце, сякаш смачква нещо
 
Меконг извира от Тибетското плато и тече в продължение на близо 4200 км през Китай, Мианмар, Тайланд, Лаос, Камбоджа и Виетнам, преди да се влее в Южнокитайско море. Тя е най-дългата река в Югоизточна Азия, седмата по дължина в Азия и - което е най-важното за хората, които живеят по бреговете й - най-продуктивният вътрешен риболовен басейн в света. В Камбоджа и Лаос ловят повече сладководна риба на глава от населението, отколкото където и да било другаде по света; на много места по течението на реката „риба" е синоним на „храна". Печени, пържени или варени, увити в палмови листа, гарнирани с мравешки яйца или просто смесени с ориз в дървена купа, над 500-те известни вида риба в Меконг са изхранвали милиони хора при суши, наводнения и дори през геноцидния камбоджански режим на Пол Пот.

Но тесните ждрела на Меконг и ревящите й водопади, които отчаяли европейските изследователи от XIX в., търсещи търговски път от Южнокитайско море до Западен Китай, отдавна изкушават строителите на язовирни стени. През 60-те години на ХХ в. САЩ прокламирали строежа на серия хидроелектрически съоръжения по долното течение на Меконг, надявайки се те да развият икономиката в региона и да отблъснат надигащия се комунизъм във Виетнам. Плановете така и останали в чекмеджето, регионът бил въвлечен във война и през 90-те години Китай, а не Югоизточна Азия, бил първият, който построил бент на главното русло на реката.

Днес Югоизточна Азия е сравнително мирна и в по-голямата си част икономиките й работят добре. Но само около една трета от жителите на Камбоджа и малко повече от две трети от тези на Лаос имат електричество, а то често е непосилно скъпо. Икономическият и демографският растеж допълнително ще натоваряти електрическите мощности: анализ от 2013 г. на Международната агенция по енергетика прогнозира, че нуждата на региона от електричество ще нарасне с 80% през следващите 20 години. Регионът определено се нуждае от повече енергия, а ако трябва да се избегнат най-лошите ефекти от глобалното затопляне, светът има нужда тази енергия да отделя колкото се може по-малко въглероден диоксид. Потенциалът на хидроелектроцентралите на Меконг е по-съблазнителен от всякога.

На теория строежът на бентове по долното течение на Меконг се наблюдава от Комисията за река Меконг (КРМ). Финансирана от международни агенции за развитие и от четирите държави членки - Виетнам, Камбоджа, Тайланд и Лаос, - комисията е обединена не от правно обвързващ договор, а от общия интерес към реката и към регионалния мир.

Тъй като не е редовен член на комисията, Китай няма изричното задължение да се консултира със съседите си по долното течение за действията си по горното течение на Меконг. Последиците от това споразумение станали твърде явни през 1995 г., когато държавите членки планирали да отпразнуват подписването на важно споразумение с церемониално пътешествие с лодка по Меконг: в този момент обаче реката пълнела язовир зад новопостроена китайска язовирна стена и водата под нея била твърде плитка за лодки. Пътешествието трябвало да бъде отменено.

Българската зима на червеногушите гъски
Текст: Михаела Йорданова Снимки: Емил Енчев
Червеногушите гъски са гостували на земите ни още през късния плейстоцен. Тези красиви, но изчезващи напоследък птици гнездят само в Западен Сибир.

В зимния ден дори върховете на тръстиките не помръдват, а водата на Дуранкулашкото езеро е бистра и искряща. Само морето пулсира наблизо. Внезапно се дочуват далечни птичи гласове, които постепенно се усилват. В небето от север в дълги редици долитат диви гъски - ято след ято. Първи в езерото се спускат с крясъци големите белочели гъски; със звънливи гласове ги следват и червеногушите им роднини - по-дребни, грациозни и екзотично красиви.

От петте вида диви гъски, които обичайно се срещат по нашите земи, червеногушата (Branta ruficollis) е най-малко позната. Тя е рядка птица, една от най-застрашените от изчезване в световен мащаб. Присъства в списъците на основните международни природозащитни документи. В България е защитен вид по силата на Закона за биологичното разнообразие и фигурира в Червената книга на страната ни. Червеногушите гъски гнездят единствено на най-северните полуострови на Западен Сибир - Таймир, Ямал и Гидан. Всяка година инстинктът им за оцеляване ги тласка да прелетят между 6000 и 8000 км до техните зимовища в Приморска Добруджа, а в края на зимата да поемат обратно към мочурищата, реките и езерата на сибирската си родина, за да създадат поколение.

В средата на юни арктическата тундра все още е покрита със снежни ивици, но размножителният сезон на червеногушите гъски е в разгара си. Птиците от този вид нямат полов диморфизъм. Като всички гъски, те образуват моногамни двойки. Гнездят директно на земята в грижливо подготвена от женската ямка. Мъжкият не мъти, но охранява територията от хищници и от недоброжелателни съседи от същия вид. Интересен факт е, че червеногушите гъски нерядко се установяват близо до гнездящи соколи скитници, северни мишелови и полярни сови. Зорко охранявайки собствените си домове, грабливите птици косвено защитават гъшите семейства от полярни лисици и други наземни хищници. В края на юли - началото на август възрастните гъски подменят част от перушината си и са силно уязвими, тъй като в продължение на 15--20 дни не могат да летят. Успехът в размножаването пряко зависи от метеорологичните условия, обезпечаването с храна и популациите на хищниците. Човешката преса в този суров район на света е малка; тук заплахите към червеногушите гъски идват основно от естествените им врагове и капризите на времето.

През септември възрастните птици повеждат младите на юг. Обширните разливи край делтата на река Об са първата им спирка за почивка. Тук малките ята се обединяват в по-големи групи. Дългият и опасен маршрут продължава покрай Урал, пресича Западносибирската равнина и Тургайското плато и достига Тургайската низина в Казахстан. След няколко почивки, в началото на октомври червеногушите гъски се установяват в равнините на север от Аралско море, където се присъединяват към многохилядните ята от големи белочели гъски. Оттук, преди настъпването на големите зимни студове, те предприемат следващия полет - на югозапад към делтата на река Дунав и езерата Дуранкулак и Шабла в България.

До 50-те години на миналия век повечето червеногуши гъски зимували основно в Азербайджан, по западното крайбрежие на Каспийско море. Рядко отделни птици и малки групи долитали на територията на Румъния и България. Смяната на зимовищата им дошла с тази на традиционното земеделие по каспийското крайбрежие с отглеждането на непригодния за храна на птиците памук. Отделни ята предприели прелети в търсене на нови територии. Така започнала масовата миграция на червеногушите гъски по западното черноморско крайбрежие, достигаща на юг чак до Гърция и Турция. Наличието на спокойни водни обекти за нощуване и обилна храна наблизо са двете жизненоважни условия за избор. След няколко години „проучване" птиците избрали териториите около Дунавската делта, няколко водни басейна в румънска Добруджа и Североизточна България.

Това обаче не е първото гостуване на червеногушите гъски по тези места. Присъствието им е документирано още от времето на късния плейстоцен. От този период датират открити в Деветашката пещера останки на около 70 000 г., определени от палеоорнитолога проф. Златозар Боев като кости на червеногуша гъска. Любопитни данни за разпространението на вида в миналото дават и проучвания на археологически обект край с. Дуранкулак. Тамошните находки от кости датират отпреди 8000 години.

Секс за удоволствие

Текст: Патриша Едмъндс; Снимка: Джим Абърнети, NATIONAL GEOGRAPHIC CREATIVE
Първични инстинкти Благовъзпитано слово за любовта и секса в животинското царство

Това, че бонобото се впуска в чест, безразборен, а според някои - и извратен секс, го направи пословично. Но делфинът, казва морският биолог Ричард Конър, „слага бонобото в малкия си джоб".

Когато делфините желаят да се размножат, мъжките завардват и се чифтосват многократно с женските по време на интензивен брачен ритуал. Но през това време морските бозайници все пак правят и „много секс за удоволствие" - казва Конър, който изучава делфините от 30 години. Той има предвид „доста секс между двама мъжки и между подрастващи". И има предвид секс за удоволствие в най-различни пози: корем до корем, под всякакъв ъгъл, както и допиране с муцуна до гениталиите на партньора, подобно на кучетата. При делфините в плен е известно, че отправят сексуални намеци към други видове, плуващи с тях, включително и хора.

Защо обаче, предвид това либидо, моретата не кипят от делфини? Защото сексът за удоволствие не е равен на възпроизводство. Въпреки че мъжките и женските се чифтосват безразборно всеки път, когато женските могат да заченат, повечето женски делфини раждат по едно малко на няколко години. Делфините са застрашени от риболова, замърсяването и други опасности, и е жалко, че са по-скоро чувствени, отколкото плодовити.

Местообитание
Океаните по цял свят

Статус
Семейство Delphinidae включва атлантическите петнисти делфини (вляво) и 35 други вида. За почти половината от тях учените нямат достатъчно данни, за да преценят дали са застрашени.

Други факти
В гръцката митология и изкуство делфините често се появяват като придружители на Афродита, богинята на любовта.