Текст: Пол Салопек; снимки: Джон Станмайър
Околосветският поход на Пол Салопек продължава през Светите земи - благословени, прокълнати, желани.

Йерусалим не е град на войната. По този въпрос Авнер Горен е непреклонен.
Вървим през Леванта по течението на река от отпадни води, която извира на талази от Източен Йерусалим - 45 000 кубични метра дневно се изливат в зловонния поток, който в продължение на 36 км се спуска към Мъртво море. Следваме отпадъците като един вид поклонение. Така смята Горен, един от водещите израелски археолози.

„От основаването на Йерусалим досега е имало 700 конфликта - казва ми той през рамо, докато си проправя път между религиозните туристи в Стария град. - Но е имало и дълги периоди без войни. Тогава хората са живеели заедно в мир."

Трима сме.

Горен - чорлав интелектуалец, родом от Йерусалим, евреин. Басам Алмохор - палестински приятел и фотограф, неуморен гид от Западния бряг. Присъединих се към тях, след като вървях 381 дни от Африка - от биологичната люлка на човечеството в Източноафриканската разломна зона в Етиопия към зараждането на земеделието, изобретяването на писмеността и родното място на върховните божества - Плодородния полумесец. Бавното ми пътуване е част от проект, озаглавен „Извън рая", чиято цел е да извърви стъпка по стъпка пътя на нашите прадеди от каменната ера, които открили света, в който живеем. Планът ми е да обикалям в продължение на седем години до последното кътче на планетата, до което нашият вид е достигнал: най-южното крайче на Южна Америка. Когато описвам маршрута си на Горен, той отговаря: „Да. Дошъл си от юг, също като Авраам."

Текст: Виктория Поуп; снимки: Каролин Дрейк
Храната е нещо повече от средство за оцеляване. Чрез нея се сприятеляваме, ухажваме и празнуваме.

Споделянето на храна винаги е било част от човешката история. Пещерата Кесем край Тел Авив предлага свидетелства за древните ястия, приготвяни на огнище на възраст 300 000 години - най-старото, откривано досега, - където хората се събирали да ядат заедно. Както и откритият под пепелта на Везувий кръгъл самун хляб с резки - изпечен, за да бъде разделен. „Да разчупиш хляба" - израз, стар като Библията, улавя силата на храната да изгражда връзки, да укротява гнева и да предизвиква смях. Децата правят питки от кал, разменят си закуски и имитират ритуалите на възрастните. Детски празник без сладкиши не е празник, а връзката храна - любов продължава цял живот (според някои вярвания и в отвъдното). Да вземем например културите, в които край гроба се оставят лакомства, за да знаят починалите, че не са забравени. И дори когато времената са трудни, импулсът да се празнува устоява. В Антарктида през 1902 г., по време на експедицията „Дискавъри" на Робърт Фалкън Скот, мъжете приготвили празнично ястие по случай зимното слънцестоене - най-краткия ден и най-дългата нощ през годината. На борда имало провизии в изобилие. Заклали 45 овце и ги провесили на корабните въжета, където стихиите ги замразили, докато дойде време за пиршеството. Студът, мракът и изолацията били забравени за кратко.

Текст: Роф Смит; снимки: Робърт Кларк
Исторически значимо като печатарската преса на Гутенберг, триизмерното печатане преобразява бъдещето.

Части от ракетен двигател, шоколадови фигурки, функционални дубликати на пистолети, холандска крайбрежна къща, дизайнерски слънчеви очила, компактна двуместна кола, гребна лодка, прототип на бионично ухо, пици - не минава и седмица, през която бързо развиващата се технология на триизмерното печатане да не демонстрира изумителните си възможности.

НАСА тества 3D принтер на Международната космическа станция, за да види дали би могъл да фабрикува храна, инструменти и резервни части по време на продължителни мисии.

„Еърбъс" предвиждат, че до 2050 г. ще могат да се строят цели планети от отпечатани по тази технология части. Компанията GE вече използва принтери за производство на вътрешността на дюзи за впръскване на гориво. Интерес към технологията проявяват не само корпоративните гиганти.

„Всички знаем, че триизмерният печат ще играе голяма роля в бъдеще" - казва Хедвих Хейнсман, партньор в холандската архитектурна фирма DUS, която отпечатва къща на бреговете на канала „Бокслотер" в Амстердам. В продължение на 3 години шестметровият принтер KamerMaker („създател на стаи") ще произвежда стени, корнизи и стаи, изпробвайки материали, концепции и различен дизайн.

„Материалодобавното производство", както наричат 3D печатането, съществува от около 30 години. Бързото темпо на развитие на технологията напоследък предизвиква много шум и вдъхновява някои смели предвиждания. Съществува обаче огромна и може би непреодолима разлика между това, което може да се създаде със сложните индустриални принтери и с домашно печатащо устройство. Триизмерният принтер работи, общо взето, по същия начин като настолния. Вместо да използва мастило обаче, той „печата" с пластмаса, восък, смола, дърво, бетон, злато, титан, въглеродни влакна, шоколад - и дори жива тъкан. Дюзите на 3D принтера отлагат материалите на слоеве под формата на течност, пастообразна маса или пудра. Някои се втвърдяват от само себе си, докато други се спояват с топлина или светлина.

Текст: Александра Фулър; снимки: Томас Мунита
В патагонския пущинак каубоите багуалерос се борят с най-проклетия добитък на света.

Това е разказ за кръв, мъжество и традиции и - както си е редно за подобни истории - тук са намесени коне и мъже с удивителна ловкост и сдържаност. Разбира се, смърт или осакатяване дебнат на всяка крачка. И както често се случва в такива разкази, пейзажът е легендарно див - отчасти защото е толкова далечен, че е почти невъзможно да стигнеш дотам по обичаен и удобен начин. Ако знаете къде да търсите на топографската карта, ще откриете Съдърланд - ивица суша, вдадена в залива Ултима Есперанса („Последна надежда") в Южна Патагония в Чили. Наоколо обаче няма нито пътища, нито селища. На север - също недостъпен с обикновени средства - се намира Националният парк „Торес дел Пайне", а отвъд него са дивите и непроходими северни ледени полета, откъснали Патагония от останалата част от Чили. На запад безброй малки островчета превръщат Южния Пасифик в пъзел. На изток е заливът - често разбунван от страховитите местни ветрове и съответно невинаги годен за безопасна навигация - и най-сетне град Пуерто Наталес с неговите приятни туристически магазинчета и ресторанти.

Себастиан Гарсия Иглесиас, 26-годишен агроном по образование, но каубой по душа, има отракания вид на човек, израснал в близост до големи животни. Неговият легендарен прачичо Артуро Иглесиас, на когото - както се твърди - Себастиан стряскащо много прилича, се родил в Пуерто Наталес през 1919 г. Семейство Иглесиас били сред първите, които се заселили в района през 1908 г. и отворили смесен магазин за пионерите. Скоро след това основали ранчото „Естансия Мерседес", живописно сгушено върху парче земя на фона на планините с изглед към морето. После, през 1960 г., Артуро купил ранчото „Естансия Ана Мария", до което се стига или само с лодка, или след десетчасова езда, ако сте готов да прекосите тресавище, в което конят ви многократно ще затъва чак до корема. Освен това, сякаш „Ана Мария" не била достатъчно далеч, Артуро създал селище в Съдърланд - почти недостъпно място в границите на ранчото. Само веднъж в историята на мястото един ратай, съпругата му и двете им деца заживели в малка къща в Съдърланд, но жената - може би подлудена от самотата - избягала с някакъв рибар и ратаят с двете осиротели деца си тръгнали и откарали добитъка обратно в цивилизацията.

Изгубени говеда от стадото на Артуро подивели и се размножили, а естественият подбор ги направил по-големи и по-буйни. Всяко лято Артуро ги събирал, като тръгвал от „Естансия Ана Мария" със своите говедарски кучета и най-надеждните си коне. Понякога изпращал подивелия добитък - наричат го багуалес, което означава не просто „диви", ами „свирепи говеда" - с кораб до пазара в Пуерто Наталес, а друг път ги прекарвал по суша по остри като бръснач урви, през блата и по хлъзгави скали. Яздел, теглейки подире си товарен кон и див бик, с вечно залепнала на долната му устна ръчно свита цигара.

Текст: Даниъл Стоун; снимка: Робин Хамънд
Светът като цяло не страда от дефицит на храни, но в отделни страни това е факт. Каква е причината?

Глобалното недохранване не би трябвало да съществува. Всеки ден селските стопани по света произвеждат равностойността на 2868 калории на човек от планетата - повече от онези 2100 калории дневно, препоръчвани от Световната програма на ООН по храните, и достатъчно за изхранването на население, наближаващо 9 милиарда. Светът като цяло не страда от дефицит на храни, но в отделни страни това е факт.

Защо 805 млн. души все още имат твърде малко за ядене? Основният проблем е достъпът до храна. Доходите и цените на стоките обуславят къде отива храната. Качеството на пътищата и летищата определя колко лесно стига до там. Предизвикателство е дори самото измерване на недохранването. В страните с традиционно най-висок брой население, засегнато от недохранване, е трудно да се набавят и храни, и данни.