Четете в броя:

Новото днес на Куба

От Синтия Горни; Снимки: Паоло Пелегрин
След половин век под властта на Фидел кубинците живеят с усещането за нови възможности.

„Нека ти покажа къде я крием“ – каза Едуардо.

Не е добра идея – отговорих. Някой може да забележи чужденката.

„Не, измисли съм го – настоя той. – Няма да слизаш от колата. Ще карам бавно, но не толкова бавно, че да привлека внимание. Ще ти кажа кога да погледнеш. Бъди дискретна.“

Беше заел от един приятел макина, което означава „машина“, но е също и кубинската дума за вездесъщите стари американски коли. Тази беше плимут от 1956 г. и много внимателно затворих вратата откъм мястото до шофьора – от уважение към преклонната възраст на макината. Движехме се покрай брега на известно разстояние от Хавана – към крайбрежно градче, където Едуардо и още девет мъже бяха платили на някакъв човек тайно да им построи лодка, която да е достатъчно здрава да ги измъкне от Куба всичките наведнъж.

„Ето там“ – каза Едуардо и забави плимута. От вътрешната страна на улицата, между две сгради с лющеща се боя, имаше тясна алея, която свършваше в постройка без прозорци. „Ще трябва да я изнесем и да я прекараме по алеята. После по главната улица до следващата пресечка – към чакълената пътека ей там, която води към водата. Ще чакаме да мине полунощ. Само че навътре патрулират хеликоптери на военноморските сили.“

Втренчи се в огледалото за обратно виждане. Едуардо е светлокож 35-годишен кубинец с къса кафява коса и телосложение на борец. През месеците след първата ни среща миналата зима – той е бивш строителен работник, но през онзи ден караше взет назаем корейски седан и се опитваше да припечели нещо като таксиджия на черно – стигнахме до там да си повишаваме глас (без лоши чувства) и да се прекъсваме, докато обикаляхме провинция Ла Абана и се препирахме за Новата Променяща се Куба. Той твърдеше, че няма такова нещо. Аз казвах, че хората са убедени, че има. Позовавах се множество репортажи, които бях чела – със заглавия „Промени в Куба след Фидел“ и „Новият кураж на Куба“. Едуардо отчаяно вдигаше очи към небето. Цитирах му прехвалените нови правила, които отваряха контролираната икономика на социалистическа Куба – законите, които позволяваха на хората открито да купуват и продават къщи и коли, да вземат банкови заеми и законно да работят за себе си в различни малки бизнеси (вместо да са длъжни да работят за държавата).

Никакъв успех – само още отчаяни погледи. „Всичко се прави за благото на ония“ – каза ми веднъж Едуардо и се потупа по рамото – дискретния кубински жест за човек с военна власт и политически връзки на най-високо ниво.

Ами това, че преди четири години Фидел се отказа завинаги от президентството и официално остави поста на върховен главнокомандуващ на своя по-гъвкав и практичен по-малък брат Раул?

„Вива Куба либре“ – измърмори Едуардо, пародирайки революционния лозунг, който видяхме изписан високо на една стена навън. Да живее свободна Куба. „Свободна и от двама им – каза той. – Тогава може и да се случи истинска промяна.“

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2012

 Гепарди на ръба

Тълпата тръпне в очакване. Пръстите стискат биноклите. Цели 11 покрити сафари буса, пълни с туристи и „настръхнали“ от дълги обективи, са се скупчили в Националния парк „Серенгети“ в Танзания. През последния половин час една майка гепард, кръстена Ета, седеше в сянката с четирите си малки, държейки под око стадо томсънови газели. Но сега се е изправила и се движи, присламчвайки се към стадото с престорено равнодушие, която не би заблудило никого.
Внезапно газелите се подплашват и Ета рязко спринтира. Елегантната котка е твърде бърза и образът й се размазва пред погледа като изстрелян куршум. Драмата приключва за секунди в облак прах и със задушаваща хватка за една злочеста млада газела. Ета завлича трупа при малките си. След броени секунди сафари бусовете пристигат възможно най-близко до котките, а шофьорите криволичат, за да осигурят на клиентите си най-добрия ъгъл за фотографиране.
Гепардите заемат особено място в човешкото въображение. Те са колкото медийни звезди, толкова и обитатели на дивата природа, любимци на кинаджиите и рекламните специалисти по света. Цялата тази поп култура може да създаде впечатлението, че гепардите са на толкова сигурно място в природата, както и във въображението ни. Но не са. Всъщност те са най-уязвимите големи котки на земята, изненадващо редки, а стават и все по-редки. Преди няколко века гепардите бродели от индийския субконтинент до бреговете на Червено море и из по-голямата част от Африка. Днес азиатският гепард – елегантният подвид, който някога красял царските дворци в Индия, Персия и Арабия, вече е почти изчезнал. В Африка броят на гепардите намалял с над 90% пр
Текст и снимки: Джордж Стайнмец
Един фотограф прелита над най-суровите пустини на планетата, воден от мигриращите пясъци.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2012 

Полет над дюните

Текст и снимки: Джордж Стайнмец
Един фотограф прелита над най-суровите пустини на планетата, воден от мигриращите пясъци.

Получих първия си урок по физика на пясъчните дюни през 1998 г., по време на експедиция до Сахара. За да направя въздушни снимки в тази отдалечена част на света, се научих да летя с моторизиран парапланер – един от най-леките и бавни летателни апарати в света. Той тежи малко под 45 кг, най-високата му скорост във въздуха е около 50 км/ч. И няма колела.
Усвоих нови умения, за да летя (и да се приземявам) с парапланера. Но имаше едно, което не знаех, че ще ми е нужно, за да оцелея в Сахара – да разчитам пясъчните дюни. Трябваше да се науча да предугаждам невидимите въздушни потоци, които оформяха дюните. Ако не внимавах, можеше да попадна в турбуленция, дори и във фатален низходящ въздушен поток.
Сахара е осеяна с безкрайни редици от дюни, наречени бархани. Думата означава „дюна с форма на полумесец“. Заинтригувах се от тях, докато четях една книга на Ралф Багнолд, офицер от британската армия, пионер на моторизираното пътуване през либийската пустиня. Багнолд описваше барханите като живи създания – те се движат, размножават се, запазват структурата си и се адаптират към околната среда. Помислих си, че ще бъде интересно да ги заснема от въздуха.
Но първо трябваше да се добера до дюните. Стигнах до региона с французина Ален Арну – шампион по моторен парапланеризъм. Достигането до барханите ни отне четири дни с джипове 4x4, отправяйки се далеч на север от Нджамена, столицата на Чад. Пясъкът, от който са съставени дюните, също е пътувал, мигрирайки на запад от Египет и Судан. Водехме се по една стара френска карта, която изобразяваше дюните като десни скоби, всички насочени срещу вятъра.
Щом започнах да летя над пустинята, тя ме омагьоса и аз поставих началото на нещо, което прерасна в 15-годишен проект за заснемане на най-суровите пустини в света.
Когато стигнахме до падината Мурди, моят спътник ми съобщи лоши новини. Крещейки, за да мога да го чуя в бурята, Ален ми каза, че няма начин дори той да полети в такъв вятър. Затова се оттеглихме в средата на широк каменист басейн, докато не открихме един 15-метров бархан, където да се подслоним за през нощта.
Събудихме се преди зазоряване. Вятърът по гребена на дюната беше утихнал до бриз. Полетях при изгрев слънце, спускайки се по наветрения склон на дюната. След като се издигнах на 150 м, се почувствах като насекомо, което лети над огромен конвейер във фабрика за кроасани. Барханите се простираха до хоризонта, сливаха се, разделяха се и раждаха потомство.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2012ез XX в., тъй като стопаните на обработваема земя и стада прогонвали котките от местообитанията им, ловците ги отстрелвали заради спорта, а бракониерите залавяли малки заради доходната търговия с екзотични животни. Като цяло днес в света са оцелели по-малко от 10 000 гепарда.

Викинги и индианци лице в лице

Имало нещо сбъркано в странните нишки.
Патриша Съдърленд веднага разбрала какво: необичайната им мъхнатост, толкова мека при допир.
Нишките от връв произхождали от изоставено селище в северния край на канадския остров Бафин, далеч отвъд Северния полярен кръг и на север от Хъдсъновия залив. Преди около 700 години местни ловци се топлели тук с лампи с тюленова мас. През 80-те години на ХХ в. един католически мисионер също се чудил на меките нишки, след като правил разкопки на същите развалини. Изработени от късите косъмчета, отскубнати от кожата на полярен заек, вървите въобще не приличали на жилите, от които полярните ловци усукват тетивите си. Как са се появили тук? Отговорът убягнал на католическия свещеник, затова той опаковал нишките заедно с другите артефакти и ги изпратил на Канадския музей на цивилизацията в Гатино, Квебек.
Минали години. Един ден през 1999 г. Съдърленд, полярен археолог към музея, разгледала нишките под микроскоп и установила, че някой е усукал късите косъмчета в мека прежда. Само че праисторическите обитатели на остров Бафин не били нито предачи, нито тъкачи, ами съшивали дрехите си от животински кожи. Тогава откъде се е взела преждата? Съдърленд веднага се обадила на колега в Дания. Няколко седмици по-късно специалист по викингски текстил я информирал, че канадските нишки са напълно идентични с преждата, изработвана от скандинавките в Гренландия по времето на викингите. „Загубих ума и дума“ – спомня си Съдърленд.
Откритието породило терзаещи въпроси, които я тласнали към повече от десетилетни научни дирения. Дали група скандинавци са акостирали на брега на далечния остров Бафин и са осъществили приятелски контакт с местните хора? Дали преждата не е ключът към отдавна забравена глава от историята на Новия свят?

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2012

Загадъчните алиани

Текст: Мария Бончева; Снимки: Александър Мирчев

В търсене на човешкото съвършенство чрез семах, нефес и лична връзка с Абсолюта.

Глобализиращият се свят все по-трудно се изненадва от непознати култури и верски малцинства. Не са много обаче българите, които знаят за съществуването на алианите – затворена религиозна общност, чиито предци били разпръснати преди векове по земите на днешна България, Турция, Македония, Албания, Босна и из Близкия изток. У нас ги има от поне 500 години. Днес в България живеят около 50 000 души, които се самоопределят като алиани – главно в районите на Лудогорието и Източните Родопи. Непризнаването на религията им за официална е основната причина за тяхната затвореност – а тя наистина ги отличава. Макар да се числят към изповядващите мюсюлманство, алианите практикуват самобитна съвкупност от мистичен суфизъм, характерни за шиитския ислям разбирания и езически ритуали, запазили се от времето на тюркменския шаманизъм. Наред с другото религията им е една от най-толерантните по света.
„Нашите тюркски предци почитали духовете на водата, камъка, дърветата и вятъра. Прекланяли се пред слънцето, луната и звездите като проявления на Бог. Духовните им водачи били шамани“ – обяснява Мухарем Алиосман от село Звиница, ръководител на читалището и изследовател. Тюрките, за които той говори, били обединени в номадски племенни общности. Между XI и XIV в. част от тях се преселват от Централна в Мала Азия и Близкия изток. Навлизайки в пределите на мюсюлманския свят, те приемат вярата му. Сред тях постепенно се формира т.нар. народен ислям, съхранил традиции и вярвания от шаманизма. Към XIII–XVI в. в този конгломерат се вливат и основни идеи от шиизма, единия от двата големи клона на мюсюлманството. Освен пророка Мохамед шиитите почитат и Али ибн Абу Талиб, негов братовчед и зет. Приемат Али за пръв от 12-те имами, преки наследници на Мохамед и просветлени личности, притежаващи божественото познание и разбиращи не само външната, но и скритата, езотеричната страна на учението. Алианите се наричат и алевии. И двете названия са свързани с Али. Определят се още като къзълбаши, т.е. „червеноглави заради червените ленти, които носели на чалмите си в миналото.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от ноември 2012