Христо Ботев между легендата и историческата истина

Текст: Любомир Кюмюрджиев; Снимки: Красимир Андонов

Къде и как посреща гибелта си Ботев? Отнася ли в гроба си някаква мрачна тайна единият от създателите на Ботевата чета, Никола Обретенов? Изследователите още търсят отговорите, а в редиците им се нарежда и екипът на National Geographic България.

„Българийо, Българийо, за тебе те умряха!“ – скандират мощно стотици гласове. След ритмичното повтаряне отеква: „Ботев е жив! Ботев е жив!“ Ентусиазмът и приливите на патриотична гордост са основни характеристики на юбилейния 70-и национален поход „По пътя на Ботевата чета“. Тази година в него участват над 1100 души от Враца, Видин, Бургас, Пазарджик, Ловеч, Пловдив, Плевен, Сандански, Гоце Делчев, София, Стара Загора, Търговище, Кърджали, Айтос, Велико Търново и други населени места в България – ученици, членове на спортни дружества и скаутски клубове, родолюбиви организации, ветерани, идващи за петнадесети или двадесети пореден път.

Такъв ветеран е учителят по музика в СОУ „Васил Левски“ в Крумовград Митко Карамфилов. Той привлича вниманието ми с песните, които изпълнява, акомпанирайки си на китара, без да изостава от колоната. Това е седемнадесетият му поход по стъпките на Ботевата чета. Тук е с трима колеги от училището и с група ученици от осми до дванадесети клас. Участвал е в похода като войник, после като студент, а от десетилетие насам – като учител. „Това е пътят на герои, на революционери, отдали живота си за свободата на България – казва той. – Всички го знаем, чели сме книги, слушали сме речи... но е друго да опиташ сам да го изминеш, макар и без дебнещи опасности, без тежкото въоръжение, без тревожната неизвестност на цялото опасно начинание.“ Карамфилов искрено се вълнува, търси думите, очите му блестят. „Самото физическо натоварване, заедно с проверката на психическата издръжливост ни приближават донякъде към онези хора... Изкушавам се да мисля, че това ни дава поне частица от техните качества, че сродява Ботевите четници с днешните и утрешните българи.“

Споделеното от учителя ме очарова с вярата, която излъчва. Поглеждам към дългата колона с надеждата, че там има още хора като Митко Карамфилов и неговите колеги. Много или малко са 1100 участници в такъв поход? Чел съм, че през 1986 г. те били 13 000 души. „Да, но повечето от тях са организирани на държавно, военно, партийно ниво – напомня Карамфилов. – Няма нужда от такива „масовки“; тук трябва да идват хора, които го правят по сърце, от лична необходимост и по убеждение. Затова смятам, че днешните 1100 човека са всъщност повече от онези 13 000 преди 30 години.“

Гениален поет, блестящ журналист и вдъхновен революционер, Христо Ботев отдавна се е превърнал в един от най-светлите ни национални символи. Стиховете му са неподражаеми – въпреки споровете около авторството на някои от тях в миналото. Статиите, памфлетите и фейлетоните му носят печата на оригинален по стил и недостижим като вдъхновение творец – което не попречи да му се припише мистификацията „Символ-верую на българската комуна“, създадена десетилетия след гибелта му.

А самата Ботева гибел разпалва страсти, подозрения, обвинения и контраобвинения и до днес. „Познанията за Христо Ботев у мнозина наши сънародници започват с това, че е роден на Коледа, минават през най-известните му стихотворения, маркират превземането на „Радецки“ и завършват с куршум в челото на връх Вола в Балкана – казва Ася Николова, директор на Националния музей „Христо Ботев“ в Калофер. – Масово известни са предимно клишетата за Ботев, създадени от Иван Вазов и Захари Стоянов. Самият Стоянов, първият биограф на воеводата, пише, че „хероят“ трябва да загине впечатляващо, поетично... и, образно казано, удря високото му чело с турски куршум!“ Николова напомня, че след смъртта на Ботев четниците се сбогуват с предводителя си, целувайки го по челото. Никой не споменава то да е било раздробено от куршум или поне окървавено. Дни по-късно, когато са заловени и последните разпръснати четници, османците изземат от Никола Обретенов карта, носена от Ботев във вътрешния джоб на мундира му, над сърцето. Самата карта не достига до нас, но всички, които са я видели, единодушно твърдят, че била пробита и кървава. Смъртта на поета революционер е кулминация на загадките, съпътстващи цялата му биография.

Светлина в мрака

 Текст: Дейвид Добс; Снимки: Брент Стъртън

Благодарение на напредъка в медицината краят на слепотата може би вече няма да е само мечта.

От деня, в който се родил Крисчън Гуардино, майка му Елизабет знаела, че нещо не е наред с очите му. Те играели, блуждаели и се въртели. Едното се обърнало навътре. Когато го хранела, вместо да се втренчи в нея, Крисчън гледал към най-ярката светлина наоколо – лампата, ако се намирали в затворено помещение, и слънцето, ако били навън. Това я безпокояло.

Първият офталмолог, който прегледал Крисчън препратил семейството към специалист, който направил електроретинограма (ЕРГ) – процедура, при която миниатюрен електронен сензор, поставен върху окото, измерва реакцията на ретината към светлинни импулси. Здравата ретина реагира, като изпраща електричен сигнал по оптичния нерв, който начертава върху разпечатката от машината дълбоко пропадане, последвано от висок пик.
ЕРГ-то на Крисчън изобщо не изглеждало по този начин – на него имало само вълнички.
Лекарят казал на Елизабет, че Крисчън страда от болест на ретината, наречена вродена
амавроза на Лебер (ВАЛ). Зрението му, което и без друго било лошо, никога нямало да се подобри значително. Нищо не можело да се направи. Момчето щяло да вижда твърде малко от света и винаги щяло да върви с бастун за незрящи.
Крисчън наистина се нуждаел от бастун, както и от подкрепящата ръка на майка си,
когато през 2012 г., на 12-годишна възраст, за пръв път посетил клиника, управлявана от
Очния институт „Шейе“ към Пенсилванския университет. И все пак този януари той премина през главната сграда на института без бастун. Докато се шегуваше и бърбореше, младежът преведе група докторанти, лекари, лабораторни техници и мен през просторното лоби. Крисчън Гуардино вече можеше да вижда. Всичко, което преди представлявало пречка – светло и тъмно, стомана и стъкло, – сега му носеше удоволствие.

„Можете ли да повярвате?“ – попита Елизабет след няколко минути. Пред нея Крисчън вървеше заедно с Джийн Бенет, чиято лаборатория в „Пен“ създаде съдържащата гени течност, която върна зрението на Крисчън. „Стана толкова бързо“ – каза Елизабет. Само три дни след лечението на първото му око Крисчън вече я виждал. „От въпроса дали синът ми някога ще разбере как изглеждам, стигнах до… това – каза тя, посочвайки как той върви самостоятелно. – Истинско чудо е.“ Зад чудото на Крисчън стои огромен труд. То е резултат от 20-годишната неуморна работа на Бенет и сътрудниците й, които иден- тифицирали генетичната мутация, увредила ретината на Крисчън, а после открили как да внесат здраво копие от въпросния ген в окото му. Бенет започнала изпитания на терапията, надявайки се на не повече от това „да забележим някакво малко подобрение“. Девет години по-късно тя е изумена, че лечението е проработило така добре.

Перли в карибската корона

Текст и снимки: Дейвид Дубиле и Дженифър Хейс

Обширният кубински морски резерват „Градините на кралицата“ е океански рай на пътя на туризма

За последно изследвахме „Градините на кралицата“ преди 15 години. Сред огърлицата от островчета, мангрови гъсталаци и рифове на около 80 км от Куба открихме морска джунгла, която ни изуми с кипящия си живот. Върнахме се в Куба притеснени какво ще намерим след толкова време и след климатичните промени в този национален парк, който вече обхваща около 2200 кв.км.

При първото гмуркане се спуснахме сред голяма група корали клонеста акропора – критично застрашен вид, който намалява навсякъде в Карибския басейн. Озовахме се в плътен гъсталак и с удивление гледахме как хемулони и лутяни се борят за пространство сред широките клони, все едно играеха на музикални столове. Точно това се надявахме да видим. Намирахме се в подводна „капсула на времето“ – бяхме отново в свят на гъмжащи от риба корали, както бяхме видели това море преди десетилетия. Инструкторът по гмуркане Ноел Лопес, който наблюдава тези води вече две десетилетия, ни насочи към по-дълбок риф, където се сблъскахме с четири вида групери, сред които и един гигант с големината на готварска печка. В сравнение с предишното ни посещение рифът изглеждаше още по-населен от големи риби и акули.

Една сутрин навлязохме сред мангровите растения и заплувахме из залятата гора, гъмжаща от облаци атерини. Измъкнахме се в откритите води, за да се гмуркаме с десетки издължени копринени акули, които образуваха идеален кръг около нас. По здрач се върнахме сред мангровите дървета и се спуснахме под водата с мощни прожектори. Последвахме един американски остромуцунест крокодил, който ловуваше безшумно като подводница. Беше невероятно да видим толкова изобилна плячка и върховни хищници в една-единствена екосистема – още повече само за един ден. Океанологът Фабиан Пина Амаргос подчертава, че този океански оазис процъфтява, тъй като Куба активно защитава резервата, където приливите и теченията допринасят за съхраняването на хранителните вещества и ларвите. До момента морската екосистема успешно устоява на обезцветяването на коралите, но по-топлата вода, по-високата киселинност и повишаването на нивото на океана я изправят пред същите опасности като другите рифове.

Смъртоносна търговия

Текст: Брайън Кристи; Снимки: Брент Стъртън

За мрачния свят на бизнеса с рог от носорог и за това как двама южноафриканци могат да застрашат бъдещето на тези животни

Пет часа път с кола делят Националния парк „Крюгер“ в ЮАР – дом на най-голямата в света дива популация носорози, и Полокване – дом на най-търсения в света трафикант на рог от носорог – милионера сафари-оператор и бивш полицай Дови Грюневалд. За да се срещнем с Грюневалд, двамата с фотографа Брент Стъртън шофирахме две коли през великолепни, виещи се планински вериги. Но после падна нощ и в мрака извън града някой беше излял катран върху осовата линия на шосето и го беше запалил. Изглежда беше поредният протест, породен от расовите и икономически напрежения, които продължават да горят в Южна Африка вече повече от две десетилетия след края на апартейда. Заобиколихме огъня само за да попаднем в задръстване и импровизирана блокада на пътя едва километър по-късно. В средата на шосето гореше нещо като диван, а пламъците се издигаха на три метра височина. Едри камъни препречваха и четирите ленти. Брент излезе от колата си и премести камъните, които бяха твърде големи, за да мине над тях, докато аз оглеждах за засада. Преминахме през блокадата, докато невидими хора хвърляха камъни от двете страни на пътя. Прекарахме нощта в усоен крайпътен хотел, а после изчакахме на една бензиностанция, според инструкциите на Грюневалд, за да ни посрещне мъж на име Лион ван дер Мерве. Следвахме го 20 минути покрай безупречната ограда на едно имение, докато стигнахме до портал с две каменни колони, който се отвори автоматично. На алеята, с ръце на кръста, стоеше Дови Грюневалд.

Днес Грюневалд, който беше наричан „Касапинът от Практиг“ заради това, което се твърди, че е причинил на носорозите в едноименното си ловно имение (на холандски практиг означава „красив“), заедно с още 10 души е подсъдим по 1872 обвинения според законите на Южна Африка. „Бандата на Грюневалд“, както ги нарича южроафриканската преса, са обвинени в най-различни престъпления – незаконни убийства на носорози, незаконно отрязване на роговете им, незаконна търговия с роговете, рекет, пране на пари и други свързани престъпления. В САЩ Грюневалд и брат му Янеман са били привлечени под отговорност заради десетина американски ловци – техни клиенти, които те подвели да убият нелегално носорози в „Практиг“, и властите в САЩ са поискали екстрадирането им. В Чешката република следователи са свързали Грюневалд с престъпна група за трафик на рог от носорог, след като открили, че рогове, доставени във Виетнам, са дошли от носорози, застреляни от чешки ловци в „Практиг“. Грюневалд отрича да е запознат с целта на този лов. Има забрана да ловува в Зимбабве и е изключен от Асоциацията на професионалните ловци в Южна Африка. Тази история е за Дови Грюневалд, обвинен трафикант на рог от носорог, и Джон Хюм, собственикът на най-голямата ферма за носорози в света – двама мъже, които се познават добре и споделят обща цел: да сложат край на южноафриканските и международните забрани за търговия и продажба на рог от носорог. Грюневалд се съгласи да се срещне с Брент и мен в момент, в който се намира насред съдебна битка с висок залог, която може да го вкара в затвора за десетилетия или да създаде пролука за легална продажба на рог от носорог в Южна Африка – пролука, която може да спомогне за проправянето на пътя към легална глобална търговия, за която опонентите му твърдят, че може да обрече носорозите на гибел.

Южна Африка е дом за близо 70% от около 29 500-те оцелели носорога в света. В началото на XIX в., когато европейският отпечатък върху света се усилил, те наброявали няколкостотин хиляди. Носорозите обитават два континента и са пет вида: бял, от който са останали около 20 400; черен – 5250; индийски; суматрански и явански. Според Асоциацията на частните собственици на носорози в Южна Африка, 6200 от носорозите в страната се намират в частни ръце и се използват с комерсиална цел за фотографски сафарита, законен лов, производство на рог и развъждане. Рогът на носорога е най-търсеният израстък в света на екзотичния пазар, който цени чудатости на природата като слонските бивни, тигровите пениси и жирафските опашки. За разлика от рогата на много други видове, включително кравите, рогът на носорога не е изграден от костна тъкан. Той се състои от кератин – протеин, който може да се открие също и в нашите коси и нокти, и ако отрежете рога на носорога, той ще порасне отново. Въпреки че продажбата на рог от носорог е незаконна, стига да имате разрешение, в Южна Африка можете да отрежете рога на носорог. На всяка година-две южноафриканските фермери, развъждащи носорози, упояват животните си със стрели, отрязват по около двукилограмово парче рог от всеки носорог и ги съхраняват в банкови трезори и други сигурни места, надявайки се да дойде ден, в който ще бъде законно да ги продават. Междувременно процъфтяващата нелегална търговия снабдява предимно Виетнам и Китай, където рогът от носорог често се стрива на прах и се пие като лекарство за какво ли не – от рак до ухапване от морска змия и махмурлук. Повлияни от дългогодишните погрешни сведения на западните медии, хората напоследък използват рогове от носорог и като афродизиак. Според Грюневалд на черния пазар в Южна Африка рог от бял носорог се продава за 6500 долара за килограм, но на азиатските черни пазари се предлага на едро на 5–10 пъти по-висока цена, а цената на дребно е още по-астрономическа. Един-единствен мъжки носорог, носещ 10-килограмов рог, може да купи нов живот за някой мозамбикски бракониер, който се промъква през границата към националния парк „Крюгер“ с калашник в ръце, но бракониерът от своя страна вероятно ще бъде експлоатиран от хората, които са му осигурили оръжието. Този бракониер също така може да бъде застрелян от властите, както се е случило с 500 мозамбикски бракониери в „Крюгер“ между 2010 и 2015 г.

През последното десетилетие бракониерството на носорози е достигнало катастрофални размери. През 2007 г. Южна Африка докладвала за загубата само на 13 носорога. През 2008 г. те вече били 83. Миналата година бяха 1175. В „Крюгер“, дом на около 9000 носорога, бракониерите убиват средно по 2–3 на ден. И убийствата не се ограничават до Африка. През април бракониери застреляли с калашник индийски носорог в националния парк „Казиранга“ в Индия часове след като херцогът и херцогинята на Кеймбридж посетили парка, за да популяризират опазването на природата. Носорозите не реват, когато са ранени. Те вият. Простреляната майка вие от болка, което понякога неволно призовава уплашеното й бебе да се върне при нея. Бракониерите прерязват гръбнака му с мачете, за да си спестят куршума, а после вземат и неговия рог. За хората в предните редици, защитаващи носорозите, това вече не е природозащитно предизвикателство: „Това е война – казва Золани Николус Фунда – главен рейнджър в „Крюгер“, където се случват по-голямата част от бракониерските нападения над носорози в света. – Това е нашето отчаяние. Войната за носорозите – тя е като нарковойните. Включва много пари и подкупи. Цялата съдебна система е отчайваща. Губим дела в съда. Заобиколени сме от полицейски управления, които дори не разпознаваме като такива, защото работят с бракониерите.“

Птици в мрежата

Текст: Кристи Улрих Баркус; Снимки: Тод Форсгрен

Преди 11 години художникът Тод Форсгрен забелязал останките от една нощна чапла, оплетени в телена мрежа. Поразен от контраста на птичия силует на фона на преплетената тел, той си представил уникален начин за заснемане на птици.

„Най-ранният ми спомен за изкуство е как разглеждам работите на Джон Джеймс Одюбон и Роджър Тори Питърсън.“

Вдъхновен от нощната чапла, Форсгрен се заел да създаде серия фотографии, които интегрират рисунките на Одюбон с илюстрациите в полевия наръчник на Питърсън. Работейки в сътрудничество с орнитолози, Форсгрен пътувал из Северна и Южна Америка от 2006 до 2014 г., правейки портрети на птици, хванати временно в тънки мрежи. В този период той документирал 57 вида в континенталната част на САЩ, Пуерто Рико, Мексико, Коста Рика и Бразилия. Първата птица, която фотографирал, било белоглаво врабче в Калифорния. Учените, които работят с мрежи за птици, ги проверяват редовно, обикновено на всеки 20–30 минути. Брус Питърджон, шеф на лабораторията за опръстеняване на птици към от Геологичната служба на САЩ, обяснява, че това е ефективна техника за временно улавяне на птици с цел изучаване. Той казва, че по-малко от 1% от птиците, улавяни с мрежи, се нараняват или загиват, когато с това се занимават научни експерти. Когато в мрежата се хване птица, Форсгрен бързо подрежда преносимото си студио. Използва бяло платно за фон и фотографска лампа с рефлектори, за да освети равномерно обектите. След като приключи, обучени специалисти внимателно измъкват птицата от мрежата, измерват я и я претеглят, идентифицират вида й и понякога я опръстеняват. После я пускат да отлети.

Придобивайки по този начин информация за различните видове, казва Питърджон, учените могат да открият ключова информация и тенденции – например какви са миграционните маршрути на пойните птици, демографията на видовете и причините за намаляването на дадена популация, – което спомага за опазването на птиците.

Според Форсгрен този вид изследвания са жизненоважни, за да разберем какво се случва с птичите популации. Но той се надява също и че работата му ще накара хората да приемат птиците като индивиди. Емпатията може да създаде трудности на някои хора да гледат снимките, казва Форгсен, но неговото изкуство в крайна сметка е вдъхновено от науката. „Искам да покажа тези красиви срещи, свързани с науката, за да отбележа важните изследвания, които се правят.“