Текст: Том Мюлер; снимки: Майк Хетуър

Тиранозавърът е минало. Най-големият и зъл хищник, живял на Земята, се казва Spinosaurus
Вечерта на 3 март 2013 г. младият палеонтолог Низар Ибрахим седял в едно улично кафене в Ерфуд, Мароко, и наблюдавал заника на слънцето, с който си отивали и неговите надежди. Заедно с двама свои колеги той пристигнал в Ерфуд три дни по-рано, за да издири човек, който можел да разреши една загадка, преследваща Ибрахим още от детските му години. Търсел един fouilleur - местен търсач на фосили, който продава стоката си на магазини и търговци. Сред най-ценните му находки имало кости на динозавър от находището Кем Кем - дълга 250 км урва с пластове от кредния период, преди между 100 и 94 млн. години. След като дни наред търсили около изкопите край село Ел Бегаа, тримата учени тръгнали да скитат по улиците на градчето с надеждата случайно да срещнат човека. Най-накрая, уморени и потиснати, седнали в кафенето да пият ментов чай и да се вайкат. „Сякаш всичките ми мечти се разпадаха" - спомня си Ибрахим.

Въпросните мечти били неразривно свързани с тези на друг палеонтолог, дръзнал да навлезе в пустинята век по-рано. От 1910 г. до 1914 г. баварският аристократ Ернст Фрайхер Щромер фон Райхенбах и неговият екип организирали няколко продължителни експедиции в египетска Сахара - в източния край на древната речна система, чиято западна граница е Кем Кем. Въпреки болестите, лишенията в пустинята и надвисналата Първа световна война Щромер открил 45 различни таксона динозаври, крокодили, костенурки и риби. Сред находките му имало и два частично запазени скелета на забележителен нов динозавър - гигантски хищник с еднометрови челюсти, пълни със сключващи се конични зъби. Но най-необикновената му черта бил високият 1,7 м ветрилоподобен гребен на гърба, поддържан от характерни спици или шипове. Щромер нарекъл животното Spinosaurus aegyptiacus.

Следващата зелена революция

Текст: Тим Фолджър; снимки: Крейг Кътлър

Суперкултурите ще помогнат да изхраним планетата. Но не могат напълно да разрешат кризата с храните.
Нещо унищожава реколтата от касава на Рамадани Джума. „Може би водата им е много - казва той, прекарвайки през пръсти снопчетата увехнали жълти листа на едно двуметрово растение. - Или пък слънцето." Джума обработва малък парцел, под половин хектар, близо до град Багамойо на Индийския океан, на около 60 км северно от Дар ес Салаам в Танзания. В една дъждовна мартенска утрин, придружаван от двама от четиримата си малки синове, той разговаря с агроном от големия град - 28-годишния Деогратиас Марк от Земеделския изследователски институт „Микочейни". Той обяснява на Джума, че проблемът не е нито в слънцето, нито в дъжда. Истинските убийци на касавата са вируси - твърде малки, за да се видят.

Марк откъсва малко мокри листа; от тях изхвърчат няколко белокрилки. Дребните мушици, обяснява той, пренасят два вида вируси. Единият съсипва листата на касавата, а другият (т.нар. кафяв вирус), унищожава съдържащия скорбяла ядлив корен - бедствие, което обикновено се разкрива едва по време на жътва. Джума изравя един корен, разцепва го с един удар на мотиката и въздъхва. Кремавобялата вътрешност е изпъстрена с кафяви ивици гниеща скорбяла.

За да спаси достатъчно от реколтата за продан и за храна на семейството си, Джума ще трябва да я прибере месец по-рано. Питам колко важна е за него касавата.

„Михого ни кила киту - отвръща той на суахили. - Касавата е всичко."

Парче месо

В бизнеса с пилешко месо цялата птица струва по-малко от сбора на нейните части.
 

В бизнеса с пилешко месо цялата птица струва по-малко от сбора на нейните части. Около 90% от отглежданите в САЩ бройлери (предназначени за трапезата, а не за живот на кокошки носачки) се продават разфасовани. Заради предпочитанието на американците към бялото месо съвсем малко от пилешките гърди се изнасят. Останалите части от пилето отиват по целия свят. Откриването на международни пазари за по-нежеланите части е от решаващо значение. Износът на разфасовки (виж картите) е нараснал от 6% от производството през 1990 г. до над 20% днес.

Ядрени туристи

Текст: Джордж Джонсън; Снимки: Герд Лудвиг
 

Изоставена преди 28 години, земята около Чернобилската АЕЦ днес кипи от живот.
Казват, че пет сиверта радиация са достатъчни да те убият, затова бях любопитен какво показва моят дозиметър, когато туристическият бус премина в забранената зона - обширната поставена под запрещение пустош около Чернобил. Покрай пътя растяха скупчени борове и брези, а водачката ни напомняше основните правила: не берете гъби, в които се натрупват радионуклиди, и не рискувайте вредните частици да проникнат в тялото ви, като пушите или се храните навън. Няколко минути по-късно подминахме първото изоставено село и отбихме, за да се порадваме на малко стадо диви коне на Пржевалски.

Двайсет и осем години след избухването на ядрения реактор в Чернобил зоната, където почти няма хора, се обитава от диви животни. Има бизони, глигани, лосове, вълци, бобри и соколи. В призрачния град Припят орли гнездят върху изоставените панелни блокове от съветско време. Конете - рядка и застрашена порода - били пуснати тук десет години след аварията, когато решили, че радиацията вече е поносима; така те получили над 2500 кв.км, в които да скитат.

Погледнах дозиметъра: 0,19 микросиверта на час - частица от една милионна част от сиверта, който е мерна единица за излагане на радиация. Нищо тревожно дотук. Най-високите стойности, които видях досега по време на пътуването ми до Украйна, бяха по време на презатлантическия полет от Чикаго - пикове от по 3,5 микросиверта на час, докато летяхме на 12 000 м над Гренландия, където космическите лъчи проникват през самолета и пътниците. Изучаващите Чернобил учени все още спорят за дългосрочното въздействие на радиацията върху флората и фауната. До момента то е изненадващо незабележимо. По-голяма заплаха за животните са бракониерите, които се промъкват с пушки в зоната.

Недокосната !

Текст: Хедър Прингъл; Снимки: Робърт Кларк
 

Полски археолог открива в Перу царска гробница, неосквернена от иманярите.
Под последните следобедни лъчи на перуанското крайбрежие археолозите Милош Гирш и Роберто Пиментел Нита отварят редица запечатани малки камери в древна гробница. Скритите вече повече от хиляда години под пласт тежки кирпичи клетки съдържат големи керамични съдове, някои с изрисувани гущери, а други с ухилени човешки лица. Гирш се мръщи: „Тук долу мирише ужасно." Внимателно надниква в голямо гърне. Пълно е с разложени обвивки от какавиди - останки от мухите, привлечени навремето от съдържанието на съда. Археологът се изправя и изтупва от панталона си облак прах на 1200 години. За трите години разкопки на обекта, наречен Ел Кастийо де Уармей, Гирш се сблъскал с една неочаквана екосистема на смъртта - от следи от насекоми, които някога се хранели с човешка плът, до змии, умрели свити на дъното на глинени съдове и африканизирани пчели убийци, които излитали на рояци от камерите и нападали работниците.

Много хора предупреждавали Гирш, че разкопките сред отломките на Ел Кастийо ще са трудни и че времето и парите почти със сигурност ще отидат нахалост. От век поне иманяри дълбаят тунели в склоновете на огромния хълм в търсене на скелети, окичени със злато и увити в някои от най-прекрасните тъкани гоблени на света. Хълмът, на четири часа с кола северно от Лима, изглежда като нещо средно между лунен пейзаж и сметище - надупчен от ями, осеян с древни човешки кости и съвременни боклуци.

Само че Гирш, приветлив 36-годишен авантюрист, който преподава археология на Андите във Варшавския университет, бил твърдо решен да копае там. Преди 1200 години на Ел Кастийо се било случило нещо важно - Гирш бил убеден в това.