Бебешкият мозък



Текст: Юдиджит Бутачарджий; снимки: Лин Джонсън
За да се развива, бебешкият мозък има нужда от любов. Случващото се през първата година е основополагащо

В края на 80-те години, когато крек-кокаиновата епидемия опустошавала американските градове, Халъм Хърт, неонатолог от Филаделфия, се тревожела за вредите, причинявани на потомството на пристрастени майки. Тя и колегите й изследвали деца от семейства с ниски доходи и сравнили четиригодишни деца, които били изложени на наркотика, с такива, които не били. Не открили никакви съществени разлики. Вместо това установили, че и при двете групи коефициентът на интелигентност на децата е значително под средния. „Децата бяха истински сладурчета, но коефициентите им бяха примерно 82-83 - казва Хърт. - Средната стойност е 100. Беше шокиращо."

Това откритие подтикнало учените да пренасочат вниманието си от отликите между двете групи към това, което ги сближавало - че са отгледани в бедност. За да разберат околната среда на децата, изследователите посетили домовете им с подготвен въпросник. Питали дали родителите имат вкъщи поне десет книжки за деца, записи с детски песнички и играчки, които да им помагат да научат числата.

Учените установили, че децата, които са получавали повече грижи и внимание вкъщи, обикновено имат по-висок коефициент на интелигентност. Децата, чиито познавателни способности били стимулирани, се представяли по-добре на езикови задачи, а радващите се на по-топли грижи се справяли по-добре със запомнянето.

Много години по-късно, когато децата вече били тийнейджъри, изследователите направили ядреномагнитен резонанс на мозъците им и след това ги сравнили с данните за това колко обгрижвани са били на четири и после на осем години. Открили ясна връзка между грижите на четиригодишна възраст и големината на хипокампуса - част от мозъка, която отговаря за паметта, но не открили подобна корелация с вниманието към осемгодишните деца. Резултатите показали ключовото значение на подкрепящата емоционална среда на много ранна възраст.

Най-лошият кошмар на природата

Текст: Карл Зимър; снимки: Ананд Варма; комикси: Матю Туомбли
Калинки, превърнати в зомбита! Това не е научнофантастичен сюжет, а резултат от реално нахлуване на паразити.

В нормални уславия калинките са прекрасно устроени и ненаситни хищници. През живота си един индивид може да погълне няколко хиляди листни въшки. Калинките освен това имат добра защита срещу повечето си врагове. Червено-черната им окраска предупреждава хищниците: ще съжалявате. Когато птица или друго животно се опита да я нападне, калинката отделя от ставите на краката си капчици отровна кръв. Нападателят вкусва горчивата кръв и изплюва калинката. Хищниците се научават да тълкуват червено-черната окраска на крилата като послание да стоят по-далеч.

Хищник, защитен от другите хищници - калинката изглежда би живяла като най-щастливото насекомо, ако не бяха осите, снасящи яйцата си в живото й тяло. Една от тези оси е Dinocampus coccinellae с дължина около 3 мм. Женската оса каца близо до калинката и бързо вкарва жилото си в корема й, като инжектира заедно с яйцето си смес от химически вещества. Когато се излюпи от яйцето, ларвата започва да се храни с течностите, изпълващи телесната кухина на нейния гостоприемник.

Макар че паразитът постепенно изяжда калинката отвътре, отвън тя изглежда непроменена. Продължава да атакува листните въшки. Но хранителните вещества, получени от смилането на всяка плячка, хранят паразита, който расте за нейна сметка. Три седмици по-късно порасналата ларва на осата се измъква навън през цепнатина във външната обвивка на калинката.

Макар че тялото на калинката вече е свободно от паразита, волята й продължава да е в плен. Докато ларвата на осата се увива в копринен пашкул под нея, калинката остава неподвижна.

От гледна точка на осата това поведение е много благоприятно. Растящата оса от вида D. coccinellae, сгушена в пашкула, е изключително уязвима. Ларвите на златоочицата и други насекоми биха я погълнали с удоволствие. Само че ако някой от тези хищници се доближи, калинката размахва крайниците си и прогонва нападателя. В крайна сметка тя става телохранител на паразита за една седмица - до момента, когато порасналата оса пробива дупка в пашкула, изпълзява навън и отлита.

И чак тогава, след като са изпълнили докрай „дълга си" към своя паразитен господар, повечето от калинките зомбита умират.

Най-южната територия на България

Текст: Любомир Кюмюрджиев; снимки: Неделчо Хазърбасанов
В полярната база „Св. Климент Охридски“ наши учени се потопяват в безвремието на Антарктика.

За фотографа Неделчо Хазърбасанов Антарктида е „ултимативна дестинация". Винаги е мечтал да стигне дотам. „Баща ми е бил два пъти лекар на българската антарктическа база - това помогна да осъществя мечтата си" - признава с усмивка младежът. Миналата година той заминава за най-южния континент в състава на 22-рата българска полярна експедиция. Едномесечният престой му показва, че Антарктида не е просто скована от сняг и лед земя, в която всичко е едно и също. „Тя е жив организъм, който непрекъснато се движи, променя се" - твърди Хазърбасанов. Така смята и проф. Христо Пимпирев - учредител и председател на Българския антарктически институт. Известният изследовател напомня, че цялата ни планета е жив организъм. „Сред бетона и стъклото на градската среда това не личи толкова, но в Антарктида е много видимо, силно осезаемо!" Има нещо изненадващо в приликите между изказванията на посетилия за пръв път Ледения континент младеж и тези на дългогодишния ръководител на научните ни екипи там. Професорът признава, че още помни усещането от първото си съприкосновение с Антарктида: „То винаги е най-силно. Въпреки това тази земя не може да ти омръзне - и след 22, и след много повече експедиции!"

За своя престой Неделчо Хазърбасанов успява да види някои от лицата на Ледения континент. Осъзнава, че там са ходили много фотографи, които са имали време да направят хиляди снимки. Неговото е било ограничено, но вярва, че е успял да запечата усещанията си. „Снимах веднага щом нещо привлечеше вниманието ми; документирах на момента - без дебнене, без нагласяване." Хазърбасанов иска да сподели образите на ледените пространства и обитателите им с всички, които се интересуват от Антарктида, защото помни как жадно е събирал всяка информация години наред. „За мен бе интересно да снимам и хората - нашите антарктици, за чийто живот в базата повечето българи може би имат по-слаба представа, отколкото за пингвините и тюлените" - добавя той.

Насрещни течения



Текст: Кенеди Уорн; снимки: Томас П. Пешак
Могат ли морските резервати да спасят едни от най-богатите крайбрежни води в света, без да ощетяват местните рибарски общности?

На западния бряг на Кейптаун, близо до популярното място за каране на сърф, наречено Данджънс, има нисък, равен остров, който тюлените са си присвоили. Слънчеви лъчи проблясват във въздушните мехурчета, уловени в козината им, а когато се хвърлят със салто в морето и бързо отплуват, оставят след себе си диря, пенлива като шампанско.

Островът се намира в зоната с ограничен достъп Карбонкелберг - забранен за лов морски резерват в рамките на много по-обширен защитен район, включващ по-голямата част от крайбрежието на Кейптаун. Карбонкелберг е от местата, където човек може да почувства, че в света на океана всичко е наред.

Няма обаче да си го помисли, ако и той като мен погледне нагоре и съзре редицата мъже, които се бъхтят по пътеката на един хълм, нарамили на гръб тежки чували. Разделяйки се с гъвкавите тюлени, доплувах до малък залив и стъпих на брега върху килим от празни черупки от морски охлюви - абалони. Сред черупките крачеше ибис и кълвеше остатъците от червата на мекотелите. Покатерих се на скала с плосък връх, която преди минути беше изпълнявала функцията на кланица за охлюви. Тук мъжете бяха изчоплили месото от черупките и напълнили чувалите.

Стръмната лъкатушна пътека над залива пресича един хребет и стига до град Хангберг. По тази пътека, т.нар. бракониерска магистрала, всяка година се пренасят стотици тонове незаконно уловени абалони - „перлемоен" на африкаанс. Месото се поема от снабдителната мрежа на посредници и преработващи предприятия, за да отпътува към Хонг Конг и други места в Азия.

Крилатият символ



Текст и снимки: Клаус Ниге
Освен величествен национален символ на много народи белоглавият орел е упорита, свирепа и много издръжлива птица.

Орелът е национален символ и за американците, и за германците като мен, както и за много други народи. Фотографите обикновено представят тези птици в образа им на величествени създания, които винаги се реят в синьото небе с идеално гладка перушина.

На Алеутските о-ви в Аляска открих белоглави орли, които бяха по-диви и по-свирепи, отколкото ги показват. Бяха мръсни, мокри и се биеха помежду си - нещо, което не бихме очаквали от национални символи. Но може би птица, която е в състояние да се справи със суров климат и несговорчиви другари, представлява по-добър извор на вдъхновение.

Около село Уналаска и близкия Дъч Харбър, най-голямото риболовно пристанище в САЩ, орлите са до голяма степен свикнали с хората. Рибата е навсякъде и орлите се навъртат наоколо, търсейки остатъци. Посещават риболовните кораби и оглеждат палубите им, след като се приберат в пристанището. Отиват там, където рибарите чистят мрежите си. Стоят кацнали на покривите на рибните фабрики.

За да направя тези снимки, обикалях из диви места извън града, където се събираха същите тези орли, толкова свикнали с хората. Тук можех да се срещна с тях лице в лице. Можех да се приближа, без да използвам укритие. Те винаги бяха съвсем наясно с моето присъствие. Трябваше да внимавам, да ги изучавам и да разбера какво им харесва и какво - не. Случвало се е да лежа по корем, заобиколен от 40 орли.

Бил съм на Алеутските о-ви седем пъти и пак ще отида. Орлите са ми легнали на сърцето - страшно ги харесвам.
Нали разбирате - те могат да летят, а аз - не.