Четете в този брой:

Джунгла за продан

Текст: Скот Уолъс
Нуждата от нефт изцежда живота от едно от най-дивите места в света
 

Андрес Линк нарамва раницата с дневните провизии и тръгва във влажния утринен хлад. Зората току-що се е пукнала и гората вече се оживява от дюдюкане и бърборене – глухо барабанене на кълвач, писъци на саймири, които се гонят от клон на клон. Странна песен, напомняща вой, се дочува в далечината, заглъхва и пак зазвучава.

„Слушай! – казва Линк, като ме сграбчва за ръката и наостря уши. – Това са маймуни тити. Чуваш ли? Две са, пеят в дует.“ Това шумно празненство е ежедневният музикален фон за Линк, докато броди из навярно най-богатото на живот място на Земята. Линк, който е прималотолог от Перуанския Андски университет, изследва белокоремната паякообразна маймуна и се е запътил към място, където маймуните отиват да лижат сол, на около час път пеша оттук. Там често се събира цяла група.

 Гигантски памукови и смокинови дървета с пълзящи въздушни корени се извисяват право нагоре към дървесните корони, а клоните са отрупани с орхидеи и бромелии, които изхранват цели общества от насекоми, земноводни, птици и бозайници. Фикуси удушвачи се вият около стволовете им в стегната прегръдка.

Слизаме по един склон и навлизаме в гора, осеяна със странни дървета от вида Socratea exorrhiza, наречени „ходещи палми“, чиито еднометрови подпорни корени им позволяват леко да се преместват в търсене на светлина и хранителни вещества. Това е една от милионите еволюционни адаптации, които се разгръщат около Станцията по биоразнообразие „Типутини“ (СБТ), стопанисвана от университета „Сан Франсиско“ в Кито, разположена на площ 650 ха девствена дъждовна гора и граничеща с Нац. парк „Ясуни“, който обхваща почти 9800 кв.км процъфтяваща джунгла в Източен Еквадор.

„Човек може да прекара цял живот тук и всеки ден да се изненадва от нещо ново“ – казва Линк. В гората около СБТ има 10 вида примати  и по-голямо разнообразие от птици, прилепи и жаби, отколкото на повечето други места в Южна Америка.

Местоположението на „Ясуни“ подхранва това изобилие. Паркът се намира в пресечната точка на Андите, екватора и района на Амазония – екологичен център, събрал изключително богати съобщества от южноамерикански растения, земноводни, птици и бозайници. Целогодишно и почти ежедневно валят поройни дъждове и признаците за смяна на сезоните са трудно доловими. Слънчевата светлина, топлината и влагата са постоянни.

Тази част от Амазония е и дом за две местни племена – кичуа и уаорани, които живеят в селища, разпръснати по протежение на пътищата и речните брегове. Първият мирен контакт между уаораните и протестантските мисионери бил през 50-те години на миналия век. Днес повечето уаорански общности търгуват и дори допускат туристи от външния свят, както правят и бившите им племенни врагове кичуа. Две групи уаорани обаче обърнали гръб на подобни контакти и предпочели да бродят из горите в по-високия пояс, в т.нар. „неприкосновена зона“, официално установена, за да ги защити. За съжаление тази зона, която се припокрива с южния сектор на „Ясуни“, не включва цялата територия, някога традиционно обитавана от уаорани, и се е случвало воините номади да нападат заселници и дървосекачи (както във, така и извън споменатата зона), като последните случаи датират от 2009 г.

Безумно далеч

Текст: Тим Фолгър; Илюстрации: Стефан Мартиниер Тоест към звездите. Дали ще ни стигне лудостта, за да тръгнем?

На един паркинг в Центъра за космически полети „Маршал“ в Алабама почива реликва от времето, когато бъдещето ни на космически вид изглеждаше неизбежно – очевидно и величествено като ракета, издигаща се над Кейп Канаверал.

„Това не е макет – казва Лес Джонсън, физик от НАСА, докато се взираме в почти 11-метровата машинария от тръби, дюзи и защитни екрани. – Това е ядрен ракетен двигател – ни повече, ни по-малко. Някога много отдавна от НАСА предложили да изпратят дузина астронавти на Марс с два космически кораба, всеки задвижван от три подобни двигателя. Директорът на „Маршал“ Вернер фон Браун представил плана през август 1969 г., само две седмици след като ракетата „Сатурн 5“ изпратила първите астронавти на Луната. Насрочената дата за излитането към Марс била 12 ноември 1981 г. Ядрените двигатели вече били преминали всички наземни изпитания и били готови за полет.

През влажната юнска утрин, 30 години след неосъщественото кацане на Марс, Джонсън гледа с копнеж 18-тонния двигател пред нас. Той оглавява малък екип, който преценява приложимостта на „авангардните идеи“ в космическите технологии, а старият ядрен двигател NERVA току виж преминал теста. „Ако ще пращаме хора на Марс – казва Джонсън, – трябва отново да разгледаме тази възможност. Ще е необходимо едва половината гориво на една стандартна ракета.“ Сега НАСА проектира конвенционална ракета, която да замени „Сатурн 5“, свален от служба през 1973 г. – малко след последното пилотирано кацане на Луната. Още не е решено накъде ще тръгне новата ракета. Проектът NERVA също бил прекратен през 1973 г., без да е изпитан в полет. Оттогава хората не са се отдалечавали на повече от 600 км от Земята.

Всичко това прави леко неуместен въпроса, който двамата с Джонсън обсъждахме цяла сутрин – дали някой ден хората ще полетят към звездите?

Хора на риска

 Тази нова поредица представя мъже и жени, които преследват нови предели в името на науката.

 Древни плувци

Текст: Каролин Бътлър; Снимки: Лоран Байеста
Смятан за изчезнал, целекантът е преоткрит през 1938 г. и е документиран тук в рядък фотографски разказ

Не всеки ден се появява жив фосил в рибарска мрежа.

Но точно това се случило през 1938 г., когато Марджъри Кортеней-Латимър, музейна уредничка в ЮАР, зърнала странно създание с дебели люспи, необикновени плавници и допълнителна перка на опашката, на фона на иначе обичайния улов риба. Макар и да не го разпознала веднага, Кортеней-Латимър била преоткрила целеканта, смятан за изчезнал  в края на кредата, но някак си бил надживял много от праисторическите си събратя, обитавайки дъното на океана, необезпокояван и незабелязан цяла вечност.

След това случайно попадение Latimeria chalumnae бил откриван в няколко закътани места в Индийския океан. Никой не знае колко екземпляра съществуват – едва 1000 или пък 10 000. Тъй като местообитанията им са на голяма дълбочина, са заснемани основно от подводници и подводни роботи. Водолази за пръв път документирали рибата през 2000 г.; през януари и февруари 2010 г. специално обучен екип се гмурнал надълбоко, за да заснеме малка колония в залива Содвана, ЮАР.