България в Първата световна война

Текст: Любомир Кюмюрджиев

„Хората се подпалиха, гнездото се изпълни с дим... Виждахме, че горим, че не можем да се борим с такава машина, че ще изгорим живи. Настана суматоха. Всички почнаха да реват... Подпоручикът не се чуваше... сигурно беше вече издъхнал, изгорен от огнепръскачката. Аз едва сполучих да се промъкна през амбразурата и излязох вън заедно с още един или двама от моите другари. Всички останали изгоряха живи в гнездото."

Така редник Димо Нехтянов от Царско село (дн. Градина) описва жестокия край на своите бойни другари. Той е сред малцината спасили се от 14-те защитници на картечното гнездо в скалите южно от Добро поле, Македония. Там през септември 1918 г. българската армия води последните си сражения в Първата световна война - 10 000 нейни бойци са изправени срещу 45 000 сърби и французи, които настъпват, поддържани от 600 оръдия, стотици картечници, гранатомети и огнепръскачи.

Цял ден войниците на подпоручик Стратия Мазгалов възпират противниковите атаки. Бункерът им остава като остров във вражеското море - повечето български военни части са принудени да отстъпят. Подпоручикът обаче не мисли за отстъпление. С картечници, гранати и пушки бойците му защитават позицията си, нанасяйки сериозни загуби на противника. Ала огромното му числено превъзходство не може да бъде преодоляно от шепа храбреци. Приближилите се френски войници подвикват на българите да се предадат. Никой от бойците на Мазгалов не възнамерява да го стори. Французите хвърлят бутилки със задушлив газ и бомби, обстрелват бункера. Идва ред и на огнепръскачките. „Само двама души се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои-светци - пише в книгата си „Урокът от Добро поле" полк. Димитър Азманов. - И дори противникът се възхищава от подвига им..." Това се потвърждава от думите на френския капитан Рениери: „Ще посочим като пример групата картечници южно от Добро поле, които устояха на всички атаки и предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, вместо да се предадат."

Средновековно убежище в планините

Текст: Брук Лармър; снимки: Аарън Хюи

В Сванети, високо в Кавказките планини в Грузия, вековни стражеви кули се извисяват над самотни селца.

На зазоряване мъжете се събират край каменната кула, стиснали ножове в мазолестите си ръце. След нощния снеговалеж - първия за сезона в областта Сванети, високо в Кавказките планини в Грузия - утринният въздухът е ледено прозрачен. Внезапно над село Чолаши - отвъд 21-метровите кули, очертали древния му силует - става видим пръстенът от върхове по 4570 м, който векове наред пази една от последните оцелели средновековни култури далеч от останалия свят.

Възцарява се тишина, когато едрият бивш боксьор Звиад Ячвлиани повежда мъжете - и един дърпащ се бик - към двор над заснежената долина. Днес за сваните е ден на възпоменание - ормоци, когато се отбелязват 40 дни от смъртта на любим човек, в случая бабата на Ячвлиани. Мъжете знаят какво да правят, тъй като традициите на сваните - жертвоприношения на животни, ритуално отрязване на брадата, кървави вендети - се спазват в този див кът на Грузия вече над хиляда години. „В Сванети нещата се променят - казва 31-годишният Ячвлиани, баща на три деца, - но нашите традиции ще се съхранят. Те са част от нашата ДНК."

В двора той обръща бика с муцуната на изток, където слънцето е пропълзяло над назъбената корона на връх Тетнулди, близо до руската граница. Много преди идването на християнството през I хил. сл.Хр. сваните почитали слънцето и тази духовна сила - заедно със своето производно огъня - още присъства в местните ритуали. Когато мъжете с ножовете се събират пред него, Ячвлиани излива на земята чашка домашна ракия - приношение за баба му. Неговият възрастен чичо напява благословия. След това братовчед му, скрил в шепата си свещ срещу вятъра, пали козината на бика на челото, задната част на гърба и плещите. Това е кръстният знак, предаден с огън.

След благословията мъжете улавят в примка единия крак на бика и с дружни усилия връзват другия край на въжето високо на клона на една ябълка, така че ревящият звяр да не може да мърда. Ячвлиани сграбчва рогата му, а друг селянин измъква остра кама, коленичи до животното и почти нежно опипва врата му, за да намери артерията.

Дилемата на месоядните

Текст: Робърт Кунциг; снимки: Брайън Финк

Вредно. Хранително. Жестоко. Вкусно. Неекологично. Традиционно. Дебатът за говеждото в Америка е толкова разностранен.

В угоителното стопанство „Ренглър" във Високите равнини в Тексас нощта беше към края си и неговите 20 000 тона месо започваха да се размърдват. Хората, управляващи този град от говеждо, бяха на крак от часове. Комините на фуражната фабрика бълваха пара на талази; по алеите боботеха камиони, които изсипваха реки от пресована на люспи царевица в 14-километрови бетонни корита. За повечето от отглежданите тук 43 000 говеда това щеше да е просто поредният ден на угояване с още някой килограм месо, добре прошарено с тлъстини. В северния край на стопанството обаче няколкостотин животни се готвеха да поемат по сетния си път: най-късно този следобед те щяха да бъдат разсечени и провесени на куки.

Месото означава убийство. Месото, и особено говеждото, комбинира ефекта от тютюнопушенето и шофирането на големи неикономични автомобили. Заради животните, заради здравето ни и заради здравето на планетата трябва да намалим консумацията му. Месото е вкусно. Хранително е. Неслучайно търсенето му бързо нараства и трябва да намерим начин да го произвеждаме в по-голямо количество.

С две думи месото (и особено говеждото) се е превърнало в тема на ожесточен дебат.

Критиците на промишленото производство на говеждо твърдят, че то допринася за затоплянето на климата, поглъща земя, с която бихме могли да храним повече хора, и замърсява и разхищава скъпоценна вода - като при това обрича милиони говеда на преждевременна смърт и окаян живот в клетка. Повечето от нас обаче почти нямат представа как всъщност се произвежда говеждото, което ядем.

Гордост и дантели

Текст: Аманда Фигл; снимки: Шарл Фреже

Усамотените села на Бретан някога били известни с характерните си прически и костюми. Младото поколение продължава традицията.

Излизането от малък автомобил никак не е лесно, а с шапка с височина 33 см - почти невъзможно. Въпреки това Алексия Каудал, на 87, и Мари-Луиз Лопере, на 90, успяват да се измъкнат от задните седалки на ситроена със забележително достойнство. Тяхната домакиня бърза да ги поздрави с такава радостна почтителност, сякаш са кралски особи.

Двете жени не са принцеси. Десетилетия наред са се трудили във фабрики за рибни консерви. Каудал и Лопере обаче са доста знаменити в това кътче от Северозападна Франция, известно като Бигуден, в департамента Финистер в западния край на Бретан. Те са единствените жени, за които се знае, че обичайно носят извисяващите се прически коаф - някога част от тукашното ежедневие. Възрастта е превила телата им, но коравата дантела стои гордо изправена върху вълните на белите им коси и сигнализира като маяк: това е жена от Бигуден.

Има десетки бретонски носии, които се различават според селото, случая и епохата. Простите някога шапки, които селянките носели от скромност и за защита от стихиите, през XIX и XX в. еволюирали във фантастични форми и размери, които вдъхновили художници като Пол Гоген. В онези времена коафът „бил като лична карта - казва Солен Боенек, помощник-уредничка на Бигуденския музей в Пон-л'Абе. - Той може да разкрие кой си, откъде си и дали си в траур".

Маймуните на Мароко

Текст: Рейчъл Хартиган Шей; снимки: Франсиско Мингорансе

Маготите – игриви, но съзерцателни, обичани, но застрашени – са забележителни маймуни и грижовни родители.

Маготите, наричани още берберски макаци, са забележителни с много неща. Освен хората те са единствените примати, които живеят северно от Сахара на африканския континент, а освен това са единствените представители на макаците извън Азия.

Със своята гъста рижа козина и интелигентните си очи безопашатите макаци отдавна са желани - и ловени - от преминаващи пътници. Кости от макаци са били откривани сред пепелищата на Помпей, дълбоко в една древноегипетска катакомба, както и погребани на един хълм в Ирландия, където през бронзовата епоха се помещавал дворът на ълстърските крале.

Понастоящем ареалът на маготите се е свил до гористи долини в Мароко и Алжир, плюс полудивата популация в Гибралтар. За нещастие макаците все още изкушават посетителите. По преценка на природозащитниците всяка година контрабандисти изнасят от Мароко 300 малки и така осакатяват устойчивостта на популацията. Останали са едва 6000 от застрашените маймуни.