Пловдив: пластове от времето върху 7 тепета

Текст: Даниела Арнаудова; снимки: Красимир Андонов
Пловдив - Европейска столица на културата през 2019 г., лежи върху културни пластове, трупани почти 8000 г.

Пловдив,  градът избран за Европейска столица на културата през 2019 г., лежи върху културни пластове, трупани почти 8000 години. През различните епохи жителите му бавно ги изграждали, а завоеватели и врагове ги разрушавали – но техните структури и сега могат да се видят в античните улици, линиите на Стадиона и пилоните на Акведукта. Те са и в старите крепостни стени, върху които здраво са стъпили живописните възрожденски къщи.

Необичайната история на касмополитния Пловдив, съчетана с артистична атмосфера и бохемски дух, му дадоха преднина в надпреварата за Европейска столица на културата. През 2019 г. той е на финала, заедно с италианската Матера – старинния град, в който Мел Гибсън снима „Страстите Христови”.

Траките първи населили „равнината със седемте хълма“ до бреговете на река Хеброс (Марица). Във времето, когато римляните управлявали света, оттук минавал древният път „Виа Диагоналис“, свързващ Рим и Константинопол – Запада и Изтока. Модерните сгради на съвременният град изникват сред низ от древни руини, и антични мозайки и средновековни фрагменти – цял лабиринт от подземни артефакти, готови да излязат при най-малката строителна намеса. Пловдив впечатлява не само с Античния си театър и Римския стадион, но и с неповторимия си възрожденски квартал. През вековете оттук минали римляни и византийци, както и източни преселници от Мала Азия, Сирия и Армения. Днес жителите му, около 390 000 души, подреждат ежедневието си в колоритен микс от етноси. „Чрез кандидатурата ни за Европейска столица на културата успяхме да видим още по-ясно плюсовете и минусите на Пловдив – казва заместник-кметът по културата Стефан Стоянов. – Тази титла е обърната към бъдещето, където стоят въпроси като този за ромските квартали и тяхната интеграция, както и много други...“

Няма връщане назад

Текст: Марк Дженкинс; снимки: Кори Ричардс
Как един забравен връх, издигащ се над джунглите на Мианмар, почти пречупил екип елитни алпинисти.

Вятърът ме блъсва и аз отчаяно се вкопчвам в пикелите, за не ме отнесе от стената на планината. Притискам глава в снега, успокоявам се и поглеждам надолу. Под котките ми има 1500-метрова пропаст. Все едно да надникнеш през отворената врата на самолет. Завързан съм към двамата ми спътникаспътници, но нищо не ни крепи към планината. Едно падане би означавало и тримата да полетим към смъртта.

Когато вятърът отслабва, забивам алуминиев клин в снега и закачам въжето за него. Няма да ме издържи, ако падна, но ми дава достатъчно психологически комфорт, за да продължа. Концентрирам се, като методично замахвам с ледените сечива и забивам котките си. Закрепвам френд на една скална издатина и осигурявам моите партньори Кори Ричардс и Ренан Озтурк над пропастта.

„Страхотно водене, мой човек!“ – крещи Кори над рева на вятъра. Продължава да се изкачва леко наляво и търси път нагоре през гранита и снега. Когато Ренан стига до мен, на моята площадка няма място и той минава настрани да си намери друга. Кори внимателно се придвижва на върховете на котките си над нас и изчезва от погледа.

Двамата с Ренан изчакваме, прегърбени срещу вятъра. Тропаме с крака и болезнено удряме една в друга ръцете си в ръкавици. Много сме далеч един от друг, за да говорим. Просто стоим там, на лицето на напластената със сняг урва на над 5 км в небето. След половин час започваме да замръзваме. След час вече не усещаме пръстите на ръцете и краката си. „Не мога повече да търпя – вика Ренан през обледенената си брада. – Не си чувствам стъпалата. Трябва да се раздвижа.“

Не знаем какво прави Кори над нас, но е толкова студено, че няма значение. Ренан започва да се катери и аз тръгвам след него. Все още всички сме вързани заедно, така че е жизненоважно никой да не пада. Предполага се въжето да бъде закрепено за планината и да спре падането, но в алпинизма често те спохождат подобни дилеми на живот и смърт. Когато няма стабилна опорна точка, твоите партньори са твоите опори – и физически, и психически. Трябва да повериш живота си на техните преценки и способности, а техният живот на свой ред зависи от теб. Такъв е кодексът на планината.

Двамата с Ренан се спираме в малка скална ниша над северната стена на планината. През носения от вятъра сняг виждаме как Кори пресича поредното заснежено пространство. Твърде опасно е да продължим напред и отново трябва да чакаме. Притискаме се един в друг, но все още умираме от студ. Вятърът се вихри около телата ни. „Стъпалата ми са ледени на отказване“ – казва Ренан. Има предвид, че го грози измръзване.

Реални цветове

Текст: Патриша Едмъндс; снимки: Кристиян Зиглер
Хамелеоните общуват, променяйки цвета си, ловуват с език като светкавица и живеят в едни от най-застрашените ареали.

Предвид сериозната си колекция от странни анатомични черти, хамелеонът има твърде малко съперници. Език, много по-дълъг от тялото му, изстрелващ се навън, за да лови насекоми за част от секундата. Телескопични очи. Крака с пръсти, сраснали се в подобие на ръкавици с един пръст. Рога, стърчащи от надочните дъги и муцуната им. Кожна гънка около врата, подобна на бухнали дантелени яки.

Измежду всичките си телесни странности хамелеонът е известен с една, която е отбелязана още по времето на Аристотел: кожата, която мени цвета си. Популярен мит е, че хамелеоните приемат цвета на това, което докосват. Въпреки че някои цветови промени наистина им помагат да се слеят със средата, промяната в цвета на кожата им е всъщност физиологична реакция, която служи предимно за комуникация. Влечугото използва езика на цветовете, за да изразява отношението си към неща, които го засягат – ухажване, съперничество, стрес от околната среда.

Поне така се смята в момента. „Въпреки че хамелеоните привличат вниманието от векове, те все още са обвити в тайнственост – казва Кристофър Андерсън от университета „Браун“, и експерт по хамелеоните. – Все още се опитваме да схванем как реално работят техните механизми“ – от експлозивното изстрелване на езика до физиката на променящите се цветове на кожата.

Учените наскоро направиха важни открития за физиологията на хамелеоните, наблюдавайки влечуги в плен. Междувременно бъдещето им в дивата природа далеч не е сигурно. Когато Международният съюз за защита на природата (IUCN) издаде нова оценка за хамелеоните за Червената книга миналия ноември, поне половината видове бяха определени като застрашени или почти застрашени. Андерсън е член на Експертната група по хамелеоните към IUCN, заедно с биоложката Кристъл Толи, която е субсидирана от National Geographic и експедициите й в Южна Африка са документирали нови видове хамелеони и изчезващи местообитания.

Външността лъже

Текст: Патриша Едмъндс; снимка: Джоуъл Сартори
Благовъзпитано слово за любовта и секса в животинското царство.

Като всяко голямо семейство, Galloanseare е събрало и великолепни, и обикновени на вид членове; някои практикуват безразборен секс, други са моногамни. Към този надразред птици спадат 452 вида дивечови и водни, сред които обикновените фазани, пауните и лебедите. Но едно ново изследване показва, че най-шарените и напористи мъжки от Galloanseare може би не предават най-добрите гени на потомството си.

„Предполагаше се, че украсите, пищните цветове и големите опашки са присъщи на най-здравите мъжкари – казва биоложката Джудит Манк. – Искахме да изпитаме точно тази теория“ в изследването, публикувано в Proceedings of the National Academy of Sciences.

Манк и колегите й анализирали генетичен материал от 6 вида птици. При ярките птици открили бързо развиващ се геном, белязан от фини мутации; при по-семплите те отсъствали. Когато женските се чифтосват с по-пищни мъжкари, тези генетични дефекти се възпроизвеждат и биха могли да навредят на бъдещото поколение. „Няма връзка между показност и пригодност – казва Манк. – Един мъжкар може да е привлекателен, без това да е преимущество на генетично ниво. Нещо като подвеждаща реклама.“ 

Живот след бомбите

Текст: Т Д. Олман; снимки: Стивън Уилкс
От 1964 до 1973 г. САЩ пуснаха над Лаос над 2 млн. тона бомби. Как страната се справя с последиците?

Дни наред тук горе, в Равнината на гърнетата, се опитвах да уловя кадър, да открия метафора, да избистря идея, която да може да предаде какво означава за Лаос да бъде една от най-тежко бомбардираните страни в историята, а после да продължи напред и някак си да открие своето бъдеще. Най накрая, точно тук, на една натоварена главна улица в провинциалната столица Понсауан, го открих: огромна купчина от корпуси на бомби, останали от американската бомбена кампания в Лаос. И точно зад купчината останки от оръжие – нов банкомат. В яркосиньо и блестящо бяло, омаловажаваше ръждивите останки на полузабравената война. След като разгледах бомбените обшивки, отидох до банкомата, вкарах дебитната си карта и изтеглих един милион кипа – около 120 долара. Всички тези банкноти от по 50 000 кипа, които машината избълва, разказваха нова история за Лаос, където векът на бомбите беше отстъпил пред века на парите.

Някога тук в провинция Сиенкуан. Хората прекарали години, криейки се в пещери и тунели. Днес трафикът във Понсауан е толкова натоварен, че има дигитални дисплеи, които показват на пешеходците колко секунди имат да пресекат улицата – не че ви е нужно да пресичате улицата, за да намерите банка, ресторант, пазар с пресни плодове и зеленчуци или магазин за маратонки. Успоредно с прословутите мегалитни урни в Равнината на каменните гърнета, останките от американската въздушна война, продължила от 1964 до 1973 г., са се превърнали в част от пиар кампания за привличане на туристи: въпросната купчина от бомбени корпуси е на показ пред местното туристическо бюро.

С меките си хълмове и тревисти поля, Равнината на гърнетата на места прилича на гигантско голф игрище. Пясъчните бункери са направени от падащи бомби, милиони от които експлодирали. Милиони други – не,  създавайки постоянна заплаха, особено за онези предприемчиви лаосци,  които си изкарват прехраната, събирайки ценен метал от неексплодирали бомби.