Хавайски корени
От Джон Ланкастър; снимки: Пол Никлин
Зад лустрото на туристическите плажове местните хора остават верни на духа на океана.

Точно в този ден вълните на родните острови на сърфа бяха разочароващи – вяли, едва до гърди и дразнещо редки. Въпреки това на хавайците никога не им е трябвала специална причина, за да грабнат сърфовете и да влязат в океана, така че зоната за изчакване беше пълна. Младежи с къси дъски. Майки с дълги дъски. Деца с бодибордове. Мъж със сива коса на опашка, изправен върху падълборд. Някои имаха племенни татуировки като на полинезийски воини. Яхнал сърфа в дълбоките води край рифа, аз оглеждах тълпата със свит на топка стомах и чувството, че не ми е тук мястото.

Макаха отдавна е известен като плаж, където хаоле – хавайското понятие за белите хора и други натрапници – си търсят белята. Разположен на Западния бряг на Оаху, далеч от тълпите по лъскавото северно крайбрежие – в Сънсет Бийч или Пайплайн – и от ол-инклузив туристите в Уайкики Бийч, той има репутацията на затворена и недостъпна общност, където господстват потомците на древните полинезийски мореплаватели, заселили островите.

Дори и тези жители на Макаха, които са се примирили с преминаването под властта на САЩ през 1898 г. – а някои още не са, – са твърдо решени да не позволят същото да се случи и с вълните им. Има безброй истории за новодошли сърфисти, които са били прогонени от тукашните вълни – понякога със счупени носове, тъй като са престъпили някое неписано правило. Много ми се искаше да не ме сполети същото.

В продължение на половин час се носих край зоната за изчакване с надеждата да ми се удаде случай, докато най-сетне забелязах вълна, към която сякаш никой нямаше претенции. Обърнах дъската към брега и загребах с всички сили. Точно когато започнах да набирам скорост, обаче едно момче с каменна физиономия върху бодиборд се заизкачва по същата вълна. Здраво се опря с ръка на рамото ми и ме избута от вълната, като в същото време се засили надолу по нея. Отказах се и загребах към брега. Дотук с „алоха“ – помислих си.

Да преследваш убиец

Текст: Дейвид Куомън; снимки: Пийт Мюлер
Еболата не изчезва. Тя само се крие.

През декември 2013 г. никой не предположил, че случаят с малкото момче, което се разболяло в село Мелианду в Гвинея, Западна Африка, щял да се окаже началото на зловеща епидемия, която ще опустоши три държави и ще предизвика безпокойство, страх и спорове по цял свят.

Никой не си е представял, че смъртта на това дете след само няколко дни мъчително боледуване ще е само първата от много хиляди. Казвал се Емил Уамуно. Симптомите му били остри – силна треска, черни изпражнения, повръщане – но те биха могли да са признак и за други болести, включително малария. Тъжно е, но децата в африканските села твърде често умират от неидентифицирани трески и заболявания, придружени с диария. Но скоро сестричката на момчето също починала, а после и майка му, баба му, една селска акушерка и една медицинска сестра. Заразата се разпространила от Мелианду до други села в Южна Гвинея. Това станало почти три месеца преди думата „ебола“ да започне да се мярка зловещо в електронната поща между Гвинея и останалата част от света.

Здравните власти, базирани в столицата на Гвинея – Конакри, и чуждите специалисти, проследяващи вирусни заболявания, не били в Мелианду, когато Емил Уамуно умрял. Но ако бяха и ако знаеха, че това е първият случай от епидемия, причинена от вируса на ебола, може би щяха да насочат навреме вниманието си към един важен въпрос: как се е разболяло това момче? Какво е правило, какво е докосвало, какво е яло? Ако вирусът на ебола е бил в тялото му, откъде се е взел?
 

Най-сетне Плутон

Текст: Надя Дрейк; илюстрации: Дейна Бери
След почти десетилетен полет „Ню Хърайзънс“ се приближава към загадъчната планета джудже.

Малък, студен и абсурдно далечен, Плутон винаги егоистично е криел тайните си.

След откриването й през 1930 г. планетата джудже продължила да обикаля извън нашия обхват, а замръзналата й повърхност била мъглява загадка, която дори и най-мощните телескопи не можели да докарат на фокус. Знаем за Плутон. Но всъщност не го познаваме.

Това ще се промени на 14 юли, когато космическият апарат на НАСА „Ню Хърайзънс“ трябва по план да прелети на 12 500 км от мразовитото джудже. Маневрата е рискована, но ако всичко бъде наред, мимолетната близка среща ще разбули последния неизследван свят от класическата Слънчева система. Най-сетне ще се срещнем лице в лице с бившата девета планета – ще зърнем нейната повърхност и тази на най-голямата й луна Харон. Учените имат някои предположения какво биха открили, но единственото нещо, което със сигурност могат да кажат, е, че Плутон обещава да бъде изненадващ.

„Плутон, какъвто сме си го представяли, просто ще се изпари“ – казва Алан Стърн, главен проучвател на „Ню Хърайзънс“.

Треска за храна

Текст: Вирджиния Морел; снимки: Пол Никлин
Косатките показват интелигентността си, като работят заедно, за да си хванат плячка.

В западната литература не се говори за косатки. Въпреки че приличат на митични създания със своите гладки тела, цветове като на панда и усмивки с остри зъби, китовете убийци не фигурират като герои във великите западни романи. Няма косатков еквивалент на Моби Дик – големия бял кит.

Но много от нас са си създали представа за косатките, оформена от филми с тяхно участие, докато изнасят представления в аквариуми, плувайки в безкрайни кръгове в малки, стерилни басейни и подскачайки, за да ни забавляват. Според някои мнения косатките в плен понасят жестоки психологически травми заради безрадостния си, ограничен живот.

А това е ужасно тъжно, защото, когато си с косатките на свобода, усещаш това, което нито едно представление не може да улови: техния дух и проницателност, радостта и хитростта им, любовта им към открития океан, към лова и към живота.

В един студен януарски ден се оказах заобиколена от стотици черно-бели китове убийци – Orcinus orca, всъщност не кит, а най-големия вид делфин – които се стрелкаха като вълци във водите на норвежкия фиорд Андфьорден, на 320 км северно от Полярния кръг. Гърбовете и високите им гръбни перки блестяха в арктическия полумрак, докато се гмуркаха, изплуваха и работеха в екип, за да подкарат, зашеметят и погълнат сребристите херинги.

От време на време някоя косатка удряше повърхността с опашката си, сякаш си играеше на пържолки с морето. Косатките извършват подобни удари с опашки и под водата – те са истински погребален звън за херингата, казва Тиу Симиле, биолог, изучаващ китовете, която е помогнала да се сложи началото на проучванията на косатките в Норвегия и е експерт в един от методите им за лов, наречен „въртележка“. Силата на ударите невинаги убива рибите, каза тя, но зашеметява много от тях и ги прави лесна плячка. „Това, което виждаме тук, на повърхността, е само намек за случващото се отдолу – обяснява тя. – Всяка косатка си има роля. Прилича на балет, затова трябва да се движат по много съгласуван начин, да общуват и да вземат решения какво е следващото нещо, което да направят.“

Планински мъже

От Джеръми Бърлин; снимки: Дейвид Бърнет
Всяка година в една долина в Скалистите планини се разиграва сцена от друг век.

Всяка година около 4 юли в една долина в Скалистите планини се разиграва сцена от друг век. Десетки сурово изглеждащи мъже се събират в своя лагер. Връзват конете и мулетата си за дърветата. Облечени са в животински кожи. И докато пекат късове бизонско месо на огъня, запален с кремък и огниво, си споделят съвети как най-добре се ловят бобри с капани и как се зарежда кремъклийка.

Кои са тези хора?

Това са американски планинци, които разиграват отново търговията с кожи, която процъфтявала в Северна Америка от около1800 до1840 г. Подобно на по-добре познатите им колеги, разиграващи Гражданската война, в истинския живот те са зъболекари, адвокати или пощаджии. Но за една седмица всяка година се отърсват от игото на цивилизацията и се връщат към времената, когато, за да оцелееш, трябвало да разчиташ на себе си.

Фотографът Дейвид Бърнет наскоро прекара два сезона сред тях. Той откри „приветлива шайка, наистина любопитна какъв е бил животът преди удобствата на съвремието. Те обичат да са запознати със старите, автентични неща – нещата, на които вече не се учим. И обичат да споделят това познание.“

Весели /ципести/ крачета

Текст: Кристин Деламоре; снимка: С. Д. Бижу
14 нови вида танцуващи жаби са открити в Индия.

Внимавайте, шантави анимационни герои – 14 нови вида танцуващи жаби са открити в Индия. Тези земноводни колкото палец, обитаващи само тропическите гори в Западните Гхати, имат странен ритуал за ухажване. Мъжките заемат позиция по камъните и яростно размахват крачета, за да привлекат женските. Забавните движения еволюирали, защото квакането – друг начин за жабешка комуникация – почти се губи сред шума на реките, където живеят, казва С. Д. Бижу от Университета в Делхи. Представленията служат и за заплаха към съперниците – който се приближи твърде много, рискува да бъде изритан от камъка.

С това откритие познатите видове танцуващи жаби стават 24, като много от тях са изключително редки. Бижу се притеснява, че човешките строителни дейности ще навлязат в местообитанията на жабите. Това би било тъжно спускане на завесата за тези танцуващи земноводни.