Време е да поговорим

Текст: Джошуа Фоър; снимки: Брайън Скери
Ще преодолеем ли бариерата в общуването между делфини и хора?

Главната треньорка Тери Търнър Болтън поглежда към делфините Хектор и Хан, чиито муцуни се подават над водата, докато те нетърпеливо чакат команда.

Двете афали в Роатанския институт за морски науки (РИМН) – курорт и изследователски център на остров край брега на Хондурас – отдавна са професионалисти в акробатичното изкуство на делфините. Обучени са по команда да правят винт във въздуха, да се плъзгат назад по повърхността на водата, изправени на опашките си, и да помахват с гръдните си перки на туристите, които пристигат няколко пъти седмично с круизни кораби.

Но учените в РИМН се интересуват повече от това как делфините мислят, отколкото какво могат да правят. Когато получат сигнал с ръка „направи нещо ново“, младите мъжки делфини Хектор и Хан знаят, че трябва да се гмурнат под повърхността и да изпуснат въздушен мехур или да изскочат от водата, или да се спуснат до дъното на океана, или да изпълнят някой друг от останалите десетина номера в репертоара им – без обаче да повтарят нещо, което вече са правили по време на сеанса. Колкото и да е невероятно, те обикновено разбират, че от тях се очаква при всеки сеанс да опитват някакъв нов вид действие.

Болтън притиска длани над главата си – знакът за „направи нещо ново“ – и после събира юмруци, което означава „в тандем“. С тези два жеста тя възлага на делфините да й покажат номер, който не е виждала по време на този сеанс – и да го направят в синхрон.

Хектор и Хан изчезват под повърхността. При тях е специалистът по сравнителна психология Стан Кучай, който носи неопренов костюм и шнорхел, както и голяма подводна видеокамера с хидрофони. Той записва няколко секунди доловимо за слуха цвърчене между Хектор и Хан, а после камерата му запечатва как двамата бавно се превъртат в синхрон и едновременно плясват три пъти с опашка.

Над повърхността Болтън събира ръце, притискайки палците и средните си пръсти – казва на делфините да продължат това новаторско сътрудничество. И те го правят. Сто и осемдесет килограмовите животни потъват, разменят си още няколко пронизителни подсвирквания и после едновременно изпускат балончета. Впоследствие правят пируети един до друг. След това ходят на опашките си. Сеансът приключва след осем почти съвършено синхронизирани изпълнения.

Съществуват две възможни обяснения за това забележително поведение. Или единият делфин копира другия толкова бързо и точно, че привидната координация е само илюзия, или пък въобще не става дума за илюзия: когато си разменят подсвирквания под повърхността, те буквално обсъждат някакъв план.

Траяновата колона

Текст: Андрю Къри; снимки: Кенет Гарет
Изваяна от мрамор, чудната колона на Траян се извисява над Рим.

По време на две последователни войни между 101 и 106 г. сл.Хр. император Траян повел десетки хиляди римски войници, пресякъл Дунава по два от най-дългите мостове, виждани някога в древния свят, два пъти разгромил могъщо варварско царство в собствените му планински земи и систематично го изличил от лицето на Европа.

Траяновата война с даките – древен народ, обитавал днешна Румъния – била най-знаменателното събитие в неговото 19-годишно управление. Плячката, която донесъл обратно, била стъписваща. Един тогавашен хронист се похвалил, че завоеванието донесло почти четвърт милион килограма злато и близо половин милион килограма сребро, да не говорим за плодородната нова провинция.

Плячката променила облика на Рим. В чест на победата си Траян поръчал нов форум, който включвал обширен площад, опасан с колонади, две библиотеки и величествена обществена сграда, известна като Базилика Улпия, а вероятно дори и храм. Форумът бил „единствен под небесата“ – възторгва се един древен историк, „неподлежащ на описание с думи и невъзможен за имитиране от смъртни човеци“.

Над него се извисявала каменна колона с височина 38 м, увенчана с бронзовата статуя на победителя. По ствола й, подобно на съвременен комикс, се вие разказ за Дакийските походи: хиляди изваяни в детайли римляни и даки маршируват, строят, воюват, плават, прокрадват се, преговарят, умоляват и гинат в общо 155 сцени. Завършена през 113 г., колоната стои на мястото си вече над 1900 години.

Днес туристите проточват шии към него, докато гидовете разказват историята. Трудно можеш да различиш изронените релефи над първите няколко намотки на разказа. Навсякъде наоколо руините – празни пиедестали, напукани плочи, прекършени колони и натрошени статуи – загатват за великолепието на Траяновия форум, свидетелство за отминала имперска слава.

Произведено на село

Текст: Франческо Мартино; снимки: Иво Данчев
Изчезващите храни на балканската трапеза.

Стевица Маркович от Брестовац гали с ръце месестите тъмночервени чушки, които лъщят под лъчите на настъпващото утро. „Слънце и вода, вода и слънце... най-вече слънце.“ Думите му звучат като древно заклинание. После добавя: „Така се ражда нашият айвар – от едно просто, но основно съчетание. Той е дестилат от тази земя, от нейните почва и небе, които я правят плодородна, жива.“

Брестовац е селище в Южна Сърбия с 2500 жители, на десетина километра от Лесковац. Тук е „царството на чушките“ – по-точно на паприката, както наричат в Сърбия този ценен зеленчук. И, разбира се, царството на айвара – ароматния братовчед на лютеницата, приготвен от сладки или люти чушки, неоспорим фаворит сред „зимните салати“ (зимница), но задължително присъстващ на трапезата и през другите сезони. Всъщност айварът, за чието название се смята, че е от тюркски произход, се произвежда в много страни на Балканите. В Сърбия обаче лесковачкият айвар – този от Лесковац и околността – няма равен. Това се дължи на вековните традиции, на климатичните условия и на слънцето, което грее тук средно 270 дни годишно.

Семейство Маркович произвежда айвар от поколения по предавана от баща на син рецепта. Целият процес по производството – от измиването на чушките и изпичането им в огромни печки от черна стомана до варенето на сместа в голям меден котел (наричан тук казан, също като у нас), тече бавно и е съпроводен от движения, които идват от отминали времена. Ухайният айвар на Маркович е сред продуктите, които ясно обобщават възможностите, но и проблемите на малките производители от балканските села, водещи до изчезването на вековни традиции. От едната страна е високото качество на суровината, отличното познаване на земята и наличието на биологично чисти площи благодарение на бързата деиндустриализация в голяма част от Югоизточна Европа през последните десетилетия. От другата са обезлюдяването на селата и затрудненото достигане на продукта до потребителите. Това се дължи както на регулациите, които са в ущърб на дребния производител, така и на присъствието на пазара на фирми, продаващи на по-ниски цени, а и на нелоялната конкуренция. „В Сърбия мнозина рекламират айвара си като „лесковачки“ – казва угрижен Стевица, – въпреки че е произведен на други места в страната, при това не по оригиналната рецепта.“

Да извървиш пътя

Текст и снимки: Майкъл Джордж
Над Ел Камино витае дух на взаимност, който свързва всички.

През летата на 2012 и 2013 г. извървях над 1500 км по „Камино де Сантяго“. Наричан също Пътят на св. Яков, или просто Пътят, това е вековният маршрут на християнските поклонници през Франция и Испания. През всяка от последните няколко години между 183 000 и 273 000 души от цял свят са изминали маршрута, който прекосява градове и планини и следва римски пътища. Свършва в катедралата в Сантяго де Компостела, където се твърди че са погребани останките на св. Яков Зеведеев, един от Дванайсетте апостоли на Иисус Христос.

С извървяването на Пътя аз станах част от един древен обичай, който процъфтява в днешния свят. Въпреки че поклонничеството се корени в християнските традиции, то се е преродило като духовен ритуал, необвързан с никое вероизповедание. През 2012 г. едва 40% от поклонниците го изминали в името на християнската вяра. Други го правят, тъй като са на преходен етап от живота си – останали без работа, наскоро пенсионирали се, разведени отскоро – или просто имат нужда да се откъснат от рутината, за да се разтоварят, да си направят равносметка, да превключат на друга скорост. В разговорите по пътя често чувах хората да казват: дойдох да извървя Камино, за да намеря себе си или да реша някакъв проблем. Също така чух мнозина да казват с убеденост и надежда: Камино ще ми покаже правилния път.

Древни светове

Текст: А.Р. Уилямс, Снимка: Самюъл Мейгъл
Римски пиршества

Кнедли с фазаново месо. Щраусова яхния. Печено фламинго. Оцелели рецепти от Древния Рим подсказват, че подобни деликатеси може би са се сервирали на изтънчените банкети. Но археолозите, които са се ровили в бунищата на историята – сметища, канали и помийни ями, – твърдят, че тогава екзотичните вкусотии са били рядкост и че римляните като цяло са ядели местни храни, много сходни с консумираните от италианците днес.

В крайбрежния Херкулан, в канал, който е бил използван до изригването на Везувий през 79 г. сл.Хр., археолозите са открили изобилни свидетелства за местното меню. Пресявайки парченца, които са били отмивани по тръбите на дюкяните и жилищата, те са идентифицирали 114 различни видове храна (само рибата е 45 вида), както и останки от прасета, овце и кокошки, множество билки, плодове, ядки и зърнени храни.

Сред руините на Помпей Майкъл Маккинън от Университета в Уинипег е проучил остатъците от любимото месо на римляните: свинското. „И богатите, и бедните имали свинска пържола в чинията си, но богатите вероятно са слагали по-скъпи подправки – казва той.“