Тайните на мозъка

Текст: Карл Зимър; снимки: Робърт Кларк

Нови технологии хвърлят светлина върху най-голямата загадка на биологията: как всъщност работи мозъкът.
Ван Уедийн поглажда брадата си и се навежда към компютърния екран, прехвърляйки купища файлове. Седим в библиотека сред износени кашони със стари писма, научни списания и един старомоден диапозитивен проектор, който никой не си е дал труда да изхвърли.
„Секунда, сега ще намеря вашия мозък" - казва Уедийн.
Той съхранява на харддиск стотици мозъци - изключително подробни триизмерни изображения от маймуни, плъхове и хора, включително и от мен. Уедийн предлага да се поразходим из собствената ми глава.
„Ще посетим всички забележителности" - обещава той, смеейки се.

Това е втората ми визита в Центъра за биомедицински образни изследвания „Мартинос" в Бостън. Първата беше няколко седмици по-рано. Лежах върху масата в една скенерна лаборатория, а задната част на главата ми почиваше в отворена пластмасова кутия. Рентгенологът спусна над лицето ми бял пластмасов шлем. Погледнах нагоре към него през двете дупки за очите, докато той затягаше шлема, така че съдържащите се в него 96 миниатюрни антени да бъдат достатъчно близо до мозъка ми, за да улавят радиовълните, които той щеше да излъчва. Масата се плъзна в цилиндричната паст на скенера, а аз се сетих за „Мъжът с желязната маска".

 Куполът на Брунелески

Текст: Том Мюлер; снимки: Дейв Йодър

Как един сприхав златар без архитектурно образование създал най-невероятната ренесансова сграда.
През 1418 г. градските старейшини на Флоренция най-накрая обърнали внимание на един монументален проблем, който пренебрегвали от десетилетия: огромната дупка в покрива на своята катедрала. Година след година зимните дъждове и лятното слънце обливали високия олтар на „Санта Мария дел Фиоре" - или поне мястото, където трябвало да има олтар. Техните предшественици започнали църквата през 1296 г., за да демонстрират величието на Флоренция като една от стопанските и културни столици на Европа, забогатяла от финансови операции и търговия с вълна и коприна. По-късно решили, че бляскавият завършващ елемент на сградата ще бъде най-големият купол на света.

Въпреки това много десетилетия по-късно сякаш все още никой нямал работеща идея как да построи купол с диаметър 45 м, особено като се има предвид, че трябвало да започне на 55 м над земята, върху съществуващите стени. Други въпроси тормозели надзорниците на катедралата. Техните строителни проекти не включвали аркбутаните и заострените арки на традиционния готически стил, по това време на мода в северните градове като Милано, заклет съперник и враг на Флоренция. Това обаче били единствените архитектурни решения, доказано вършещи работа (на поддържащи елементи) при подобни огромни сгради. Дали купол с тегло десетки хиляди тона би могъл да издържи без тях? Дали в Тоскана имало достатъчно дървен материал за скелето и шаблоните, необходими за оформянето на зидарията на купола? Никой не знаел.

Затова през 1418 г. разтревожените флорентински първенци обявили конкурс за проектиране на идеалния купол, като победителят щял да получи солидната сума от 200 златни флорина и шанс за вечна слава.

 Юкон

 
Текст: Том Клайнс; снимки: Пол Никлин

Съвременната треска за минерални богатства заплашва един от последните големи пущинаци на Северна Америка.
Шон Райън си спомня гладните години преди първия му голям удар.
Златотърсачът и неговото семейство обитавали тенекиена барака в покрайнините на Доусън - бързо избуялия град на Клондайк, който бил западнал до призрачен спомен от славните си дни. Живеели с по-малко от 300 долара, без течаща вода и електричество. Една нощ, когато вятърът веел през пролуките в изолацията, съпругата му изразила гласно притеснението си дали двете им деца няма да замръзнат до смърт.

Днес двамата биха могли да си купят - и отопляват - едва ли не всяка къща на земята. Райън щял да открие под земята богатство на стойност милиарди долари и отново да зарази Юкон със златна треска - търсачи на съкровища щурмували канадската територия на талази, невиждани от 90-те години на XIX в. Търсенето на минерални богатства оживило брулените от вятъра барове и общи спални на Доусън, чиито фасади греят в пастелни цветове по време на полунощните залези в средата на лятото. Сцената би могла да датира отпреди повече от век, когато брадати мъже се тълпели по дъсчените алеи и кални улици и с гръмогласен смях разменяли слухове за последните удари и скокове на цените.

По време на първото клондайкско стълпотворение златотърсачите разоравали околните потоци с кирки, лопати и легени. Днес тежката миньорска работа се върши от механизирана армия от булдозери, сонди и докарани отвън работници. Бумът на минните концесии се е охладил сред стабилизирането на цената на златото, но неспирното високо търсене на минерали и облекчаващите индустрията регулации в Юкон продължават да привличат минни компании дори от далечен Китай.

 Кармата на тълпата

 
Текст: Лора Спини; снимки: Алекс Уеб

На всеки 12 години милиони хора се събират на Кумбх Мела, най-големия религиозен празник на света.
На 10 февруари 2013 г. струпването на огромна тълпа на жп гара в северния индийски град Алахабад доведе до паническа блъсканица, в която загинаха 36 души. Градът беше домакин на най-голямото религиозно струпване на хора в света - Маха Кумбх Мела - и според властите през този ден броят на поклонниците достигнал своя максимум - около 30 милиона. Инцидентът влезе в новините по целия свят, но другата история за Маха Кумбх Мела не беше разказана.

Тя започва две седмици по-рано, на около 6,5 км от гарата, на бреговете на река Ганг. Това е вторият основен ден за измиване по време на фестивала. Вече са се събрали хиляди души, но тълпата е спокойна и единна. Няма бутане и ръгане, да не говорим за паника - само осезаемо чувство за целенасоченост, докато хората нагазват в ледената вода, потапят се и отново излизат. Правят си място един на друг и си подават ръце за помощ. „Как се чувстваш?" - питам мъж с набедрена препаска, от която се стича вода. „Подмладен" - казва той, докато двама, трима, накрая четирима новодошли заемат мястото му.

Всичко се случва пред очите на полицай, чиято работа е да се грижи тълпата да не спира, тъй като днес се очаква тук да се изкъпят не по-малко от 7 млн. души. „Не биха могли да го направят поотделно, само със собствената си воля - казва той. - Вдъхват си сила един на друг." От тълпата се надига енергия - усещане, че заедно са нещо повече от сбора от своите части. През XIX в. френският социолог Емил Дюркем измислил термин за това усещане - „колективна възбуда". Той бил убеден, че то има положително въздействие върху здравето на индивида. Идеите му били загърбени по време на масовите прояви на насилие през ХХ в., но може би все пак не са били безпочвени. Дали не сме разбрали погрешно тълпите?

Любовта е ... глуха

 
Текст: Таня Димитрова

Глухарите все още се срещат в България – но главният им враг не е бракониерството, а изсичането на вековни гори.

Заснежената гора е потънала в сънна предутринна тишина. Внезапно отнякъде се понасят тракащи звуци. Те се ускоряват и завършват със силно, отекващо надалеч изпукване - като от тапа на шампанско. Погледът автоматично търси кой или какво е в състояние да възпроизведе тези странни, стряскащи шумове. Кацнал на дебел боров клон, с разтворена като грамадно ветрило опашка, отпуснати криле и вдигната към небето черна глава, „пее" глухар. С яркочервените си горни клепачи, контрастиращо бял клюн, с „брада" от пера под него, зеленикава гръд и ръждиви криле, той напомня илюстрация към приказка. Прилича на пуяк, но някои го наричат „петел", като задължително добавят „див", защото видът му ясно показва принадлежност към дълбоките лесове. Малцина са го виждали в естествената му среда, което придава на тази птица допълнителен ореол на тайнственост.

Изпълнението завършва с нисък, стържещ звук. За познавачите е ясно - мъжкият глухар е изпаднал в сватбено настроение. Отделните елементи от настойчивото му призоваване на женските носят атрактивни названия: пукащият звук е наричан „плюкане", а стържещият финал - „брусене". Твърди се, че тъкмо по време на брусенето дивият петел временно оглушава. „Не знам дали е истина - казва Стефан Аврамов, експерт по защитени територии и видове в Българска фондация „Биоразнообразие". - Може би това по-скоро е някакво трансово състояние: глухарът е толкова отдаден на любовните си призиви, че временно загърбва дори инстинкта си за самосъхранение." И ловци, и фотографи чакат този момент, за да се приближат незабелязано до птицата.