NATIONAL GEOGRAPHIC - брой 12/2016

Още от поредицата National Geographic

NATIONAL GEOGRAPHIC - брой 12/2016

(3.75 от 12 гласа)











  • Формат: PDF
  • Защита: Adobe DRM
  • Указания за четене. Виж
  • Съвместимост за четене. Виж
  • Как да купя е-списание? Виж
Файлът е съвместим за четене на всички съвременни електронни четци за книги с eInk екран, таблети с операционна система Android, Windows и iPad. На персонални компютри с Windows и Apple Mac.

Четенето не е възможно на моделите Kindle с eInk екран, защото Amazon.com не поддържат съвместимост с тази технология.

Известно изключение има за таблети Kindle Fire, на които може да бъде инсталиран софтуера BlueFire reader, а кратко ръководство може да прочетете тук.

Силата на вярата

Текст: Ерик Ванс; Снимки: Ерика Ларсън

Поклонникът не бил сигурен, че ще успее да стигне до параклиса на Божията милост. Истинска агония било да извърви 110-те км, които хиляди вярващи изминават всяка година, за да съзрат дървената статуя в параклиса: Черната Мадона от Алтьотинг. Рихард Мьодл наскоро бил счупил петата си, но през 2003 г. взел решение да извърши първото си поклонничество от Регенсбург до Алтьотинг, Германия. Предполагал, че ако болката се усили прекалено, винаги може да хване някакъв транспорт. Но дълбоко вярвал в способността на Дева Мария да го изцели. Затова вървял. И вървял. „Когато си на път към Алтьотинг, почти не усещаш болка“ – казва той. Днес 74-годишният Мьодл има топла усмивка и яка фигура, която изглежда така, сякаш би устояла и на връхлитащ носорог. След излекуването на крака му той е правил поклонението още 12 пъти и страстно вярва в силата му да променя. Мьодл не е сам в тази си вяра. Независимо дали е под формата на докосване от Светия дух по време на християнска служба за привличане на нови вярващи във Флорида или пък на потапяне във водите на Ганг, оздравителната сила на вярата е навсякъде около нас. Според проучванията редовните религиозни служби могат да подсилят имунната система, да понижат кръвното налягане и да добавят години към живота ни. Религиозната вяра обаче не е единственият вид вяра, способна да ни накара да се почувстваме необяснимо по-добре. На 10 000 км от Алтьотинг друг мъж преживял нещо, което приличало на медицинско чудо. През 2004 г. Майк Паулетич за пръв път забелязал,че има проблем. Не се прицелвал точно при игра на бейзбол и ръката го боляла. Освен това треперела леко, а най-странното от всичко било, че съпругата му забелязала, че той вече не се усмихва. Предполагайки, че има синдром на карпалния тунел, той отишъл на лекар. Но лошото му прицелване не било заради ръката му и причината да не се усмихва не била, защото ръката го боляла. На 42 години Паулетич имал ранни признаци за болестта на Паркинсон. Лекарят му казал, че до 10 години няма да може да ходи, да стои прав или да се храни самостоятелно. Паулетич не се влошил толкова много, както му предсказал лекарят, но години наред се борил с болестта и с депресията, тъй като говоренето и писането го затруднявали все повече. После, през 2011 г., той се обърнал към „Сиърджин“ – компания, която изпробвала нова генна терапия. Болестта на Паркинсон възниква в резултат на хронична загуба на невротрансмитера допамин. При тестове с маймуни е доказано, че инжектирането на протеина невротурин може да забави напредването на болестта, като защитава и може би възстановява увредените допамин-секретиращи неврони. Експерименталното лечение на „Сиърджин“ се състояло в това да се изрежат две дупки – по една във всяко мозъчно полукълбо – през черепа на пациента и да се инжектира лекарството директно в целевите области. Подобрението на Паулетич след лечението било впечатляващо. Преди опита той изпитвал затруднения да се придвижва. Непрестанно трябвало да обяснява на клиентите на компанията си за технологични разработки, че завалената му реч не е причинена от алкохол. След процедурата треперенето изчезнало, подвижността му се подобрила, а речта му станала значително по-ясна. (Днес трудно бихте разбрали, че той изобщо страда от болестта.) Лекуващата го лекарка Катлийн Постън, била удивена. Ако трябва да сме точни, болестта на Паркинсон никога не е била успешно излекувана при хора; най-доброто, на което човек можел да се надява, било забавяне на напредването на болестта, а дори и това било изключителна рядкост. През април 2013 г. „Сиърджин“ обявили резултатите от опита: невротуринът се бил провалил. Пациентите, които били лекувани с експерименталното лекарство, не се били подобрили значително спрямо тези в контролната група, която била лекувана с плацебо – лъжлива операция, при която лекар изрязал вдлъбнатини в черепа на пациента, за да смята той, че е претърпял операция. През 2013 г. „Сиърджин“ била купена от друга компания и работата й върху невротурина като лекарство за болестта на Паркинсон била прекъсната. Постън била смазана. Но после се вгледала в данните и забелязала нещо, което я изумило.

Приемане на християнството от българите

Текст: Силвия Аризанова; Снимки: Драгомир Богомилов

Християнизацията променя завинаги съдбата на българите.

На всички ни се е налагало да осъзнаем, че крачката в различна от познатата, досегашна посока най-често е трудна. Ако тази крачка изисква да променим навиците и убежденията си, нещата стават още по-сложни. Когато подобна необходимост не идва от самите нас, а е наложена отвън, първата реакция почти винаги е отрицание. От хълма на времето всичко изглежда различно. Когато се вглеждаме в миналото, действията, подбудите и чувствата на някогашните хора губят реалния си облик. Разглеждани като част от историята, личностите и качествата им често се превръщат в добри или лоши – без нюанси и полутонове между крайните оценки – и ние не виждаме цялата палитра от емоции, колебания, преосмисляния и решения в техния живот.

Разпространено мнение е, че днес религията няма онова въздействие върху хората, каквото е имала в миналото, че властта й върху цели народи, държави и дори континенти е останала завинаги в историята. Често обаче политическите събития – особено напоследък – добиват толкова религиозен облик, че започваме да се съмняваме в това твърдение. Религията винаги върви ръка за ръка с определени ценности, послания, нрави, обичаи. Дори атеистично настроените съвременни хора трудно биха променили културните особености, с които са свикнали, които са възприели като свои, като наследство от предците си и завещание към потомците си, като критерий за личностна и национална идентичност. Ако подобни промени водят до сериозни проблеми днес, то можем да си дадем сметка, че в едно силно религиозно общество, каквото е средновековното, те са имали дълбоко драматични и преструктуриращи последствия.

Когато през 313 г. император Константин Велики обявява с Медиоланския едикт християнството за официална религия в Римската империя, всичко започва да се променя. Действията му имат огромни последици. Не можем да бъдем сигурни какви са били личните мотиви на императора, но не е трудно да видим в решението му политически акт. Редица изследователи се съмняват в дълбоката религиозност на Константин, който приема християнското кръщение едва петдесет дни преди смъртта си през 337 г. „Трябва да имаме предвид, че в онази епоха политическите и религиозните въпроси са много тясно обвързани – подчертава доц. д-р Георги Николов от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. – Константин Велики обявява християнството за държавна религия преди всичко по политически причини.“ Такова е мнението и на проф. д-р Милияна Каймакамова, според която императорът е следвал принципа „единна държава чрез единна църква“. Неслучайно Константин вижда възможност да консолидира огромната си империя именно чрез християнството. Универсалната монотеистична религия съответства на централизиращата политика на властелините на късния Рим.

Поколението на Путин

Текст: Юлия Йоффе; Снимки: Герд Лудвиг

Четвърт век след разпадането на СССР много млади руснаци копнеят по стабилността на онова време – и възприемат като герой своя президент националист

Не знае къде да ме заведе, когато се срещаме в хотела край гарата, затова просто тръгваме да вървим по прашните летни улици на Нижни Тагил – задъхващ се индустриален град на източните склонове на Уралските планини. Казва се е Саша Макаревич, на 24 години, и работи в завод за цимент. На гърба му пада руса опашка, а на дънковото яке с отрязани ръкави е пришито знамето на Конфедерацията. „Мислех си, че означава просто независимост“ – обяснява той, когато го питам. Подминаваме малка едноетажна квадратна сграда, покрита с изображения на съветски петолъчки и оранжево-черни георгиевски ленти, на които се носят имперските, съветските и руските военни ордени. „Можем да влезем тук – свива рамене Саша, – но е пълно с хора, които оцеляха от деветдесетте.“

Саша също е преживял деветдесетте. През декември 1991 г., броени месеци преди да се роди, съветското знаме било спуснато и над Кремъл се издигнал руският трикольор, поставяйки началото на десетилетие, което тегне като лоша поличба в днешното руско съзнание. Очакването, че руснаците ще започнат да живеят като проспериращите западняци, отстъпило място на болезнената действителност: щял да бъде нужен голям напън, за да се превърне плановата икономика в пазарна и да се сътвори демокрация от едно общество, което векове наред е живяло под абсолютна монархия и тоталитаризъм.

Аз така и не видях това десетилетие. Семейството ми напусна Москва през април 1990 г. Когато се завърнах за първи път през 2002 г., епохата на президента Владимир Путин – противодействието на размирния период на 90-те – вече беше във вихъра си. Оттогава многократно съм се връщала в Русия и живях там няколко години като репортер. Повечето руснаци, които познавам тук, в някаква степен са били оформени от 74-годишния съветски експеримент. Разпознаваме в дълбок личен план малките истории и трагедии на нашите семейства в тази по-голяма историческа трагедия. Но днешното младо поколение познава единствено Русия, травмирана от деветдесетте и после здраво контролирана от Путин.

Тази година – 25 години след рухването на Съветския съюз – отново се върнах, за да се срещна с младежи като Саша. Кои са те? Какво искат от живота? Какво искат за Русия? Вътре в бара без прозорци, целият в линолеум и имитация на дървена ламперия, двамата със Саша си поръчваме водниста бира в тънки пластмасови чаши и си намираме място сред зачервените и татуирани мъже по анцузи и сандали, които слушат писклив руски поп от телефоните си. Нижни Тагил – казва Саша – „е само заводи и изправителни лагери“. Някога бил прочут като производител на вагоните и танковете на СССР, а сега е известен с бездействащите предприятия, безработицата и Владимир Путин.

Когато през 2011 г. Путин обяви намерението си да се върне за трети президентски мандат, в Москва и други големи градове избухнаха протести. Недоволните бяха основно млади и образовани представители на градската средна класа и същата зима един работник от Нижни Тагил каза на Путин по националната телевизия, че е готов да дойде с „момчетата“ в Москва и да ступа протестиращите. Путин не прие предложението, но градът си е спечелил реномето на истинско сърце на Путинландия. Днес Нижни Тагил има нов кмет, изпратен от Путин да разкраси града, а местен магнат е построил лъскава болница, но животът продължава да е труден. Саша завършил училище за заварчици и изкарвал добри пари в един завод, докато сривът на цените на петрола и западните санкции заради нахлуването в Украйна не торпилирали икономиката. Заплатата на Саша секнала. Цяла година си търсил работа, преди да си намери място в завод на „Боинг“ на два часа път. Сега получава месечно 30 000 рубли – около 450 долара, приблизително колкото е средната заплата в района. Срещам се със Саша след дълъг работен ден и той е уморен, а ръцете му са мръсни. Не се чувства съвсем на място – и особено сигурно – в бара сред оцелелите от деветдесетте. Градът, който описва, е яростно конформистко място. „Хората тук са много агресивни към всеки, който не изглежда като тях“ – казва той. Местната работническа униформа е следната: анцуг, къса подстрижка с машинка и едва загатнат бретон. Саша обяснява, че връстниците му често са деца на бивши затворници. „Не уважават закона – казва той. – „Истинският мъж е или в армията, или в затвора“ – така ни каза учителят в шести клас.“ Затова Саша се научил да се бие – с юмруци и с ножове. Веднъж се прибирал у дома след сбиване, покрит с кръвта на противника, и ми разказва това със странна, блажена веселост. Всъщност Саша иска да избяга в космополитния Санкт Петербург и да отвори бар. Ходил е няколко пъти и там се чувства най-много у дома си. Само че приятелката му не иска да се премести, ако той не купи апартамент там. С неговата и нейната заплата мечтата му вероятно ще си остане просто мечта.

Това е често срещано явление в Нижни Тагил: млади хора с младежки мечти, които са недостъпни заради действителността в Путинова Русия. Искат да пътуват, но заплатите им са в рубли, чиято стойност падна наполовина заради икономическата криза. Някои искат да започнат собствен бизнес, но не знаят как да се изкатерят по коварния склон на местната корупция. Затова снижават амбициите си. Искат къща или апартамент, кола и семейство. Нещата, по които копнеят, са същите тези неща, които мнозина нямали именно защото техните семейства оцелели от деветдесетте. „Деветдесетте бяха много трудни за нас от финансова гледна точка – казва ми 20-годишният Александър Кузнецов от Нижни Тагил. – През 1998 г. татко ни остави.“ Тогава Александър бил на три. „Цялата заплата на майка ми отиваше да ме нахрани – казва той. – Нямах много играчки. Едно дете съм.“ Това оставило своя отпечатък. „За мен семейството е най-важното нещо – заявява Александър, докато пием кафе в кафене край централния площад. – Нямам желание да градя кариера и къщата ми да е пуста.“ Баща му се сражавал в първата чеченска война през 1994 г. „Не влизай в армията“ – посъветвал той Александър.

С това се изчерпват всички спомени за баща му от деветдесетте. Но Александър не си дава труд да се спаси от повиквателната. „Винаги съм искал да отида в армията – обяснява той. – Всички в семейството ми са били военни. Прадядо ми се е сражавал във Втората световна война.“ Освен това военната служба отваря пред руския младеж някои по-доходоносни възможности за работа: в полицията или във Федералната служба за сигурност (ФСБ), наследника на КГБ. Армията ще му даде шанс да стане полицай като баща си. „Наистина искам да имам стабилни доходи“ – казва Александър.


Забравените крепости

Текст: Том О’Нийл; Снимки: Майкъл Ямашита

Величествените постройки в провинция Фудзиен губят своите обитатели и обществена роля в съвременен Китай.

Започна като игра. Колко от тези странни, подобни на крепости постройки бих могъл да отметна от прозореца на колата? Бяха толкова големи, подобни на космически кораби сред селския пейзаж на провинция Фудзиен в Югоизточен Китай. Изглежда във всяко село имаше поне една, две или повече. В Хъкън, което имаше няколкостотин жители, преброих 13 тулоу. (На мандарин ту лоу означава „землена постройка“, което е доста скромно определение – все едно да опишете някой амфитеатър като „каменен кръг“.)

Сградите имат средновековен вид – с високи стени с кално кафяв цвят, мънички прозорци на горните етажи и обикновено една-единствена обкована с желязо порта за вход. Скоро вече не бях доволен просто да стоя отвън и да зяпам тулоу, които могат да бъдат с най-различна форма, но са най-вече квадратни и кръгли. Трябваше да вляза във всяка преброена постройка. Обикновено външната врата беше отворена. Ето какво открих. На първо място външността не те подготвя за това какво има вътре. Дъсчени галерии се извисяват на до пет етажа около светлия двор. Всеки етаж е построен от тъмна дървесина и има подредени една до друга малки стаи с еднакви размери. Коридори опасват по дължина всеки етаж. В открития двор, настлан с неравен калдъръм, обикновено има един-два кладенеца, както и малко, богато украсено светилище за почитане на прадедите. Пространството те принуждава неспирно да се въртиш в кръг и да се дивиш на замайващия вихър от стаи, на гледката нагоре към небето и планините и на дръзкия замисъл, затворил цяла общност в тази гигантска непревзимаема постройка.

Въпреки твърденията за много по-древни тулоу, най-ранното свидетелство за строеж на подобна сграда датира от 1558 г. – това обяснява архитектът Хуан Ханмин, автор на много трудове за тулоу. Построяването му съвпаднало с период на сухопътни битки между клановете на народа хака, преселници от северните китайски равнини, и изконното население на областта. „От самото начало основната им функция била да осигурят безопасността на хората“ – казва Хуан. За да отблъснат опасностите, строителите изградили стените от трамбована пръст – тесто от сбита глина от оризищата, варовик и пясък, което, след като изсъхне, образува твърда като бетон обвивка. Много от стените са дебели поне 1,5 м и могат да устоят на гюлета, запалителни стрели, тарани и някое и друго земетресение.

Заради ръста на населението и хаоса, последвали комунистическата революция в Китай през 1949 г. (хака били сред най-ревностните ѝ поддръжници), тулоу продължили да се строят до късно през ХХ в. В Хъкън периодът на построяване на 13-те тулоу варира от 50-те години на XVI в. до 70-те на ХХ в. Единствената структурна разлика, която открих при триетажното тулоу Дуншън („Изгря- ващият изток“) Лоу, завършено през 1961 г., беше, че стаите изглеждаха малко по-големи, макар че и така едва можеха да поберат легло персон и половина. В Хъкън се запознах с Джан, който отглежда чай; той ми каза, че баща му бил инженер и ръководил работата по Дуншън Лоу. Строежът на всеки етаж с дебелите му носещи греди и 22 стаи отнемал една година. Попитах го дали може да си представи как в градчето се появява ново тулоу. Джан погледна внушителната постройка, чиито пръстени стени приличаха на набръчкана кожа. „Не е възможно да се построи ново – каза той и поклати глава. – Цената ще е петкратно по-висока от тази на сграда от бетон и желязо. Освен това си представи колко труд ще е нужен. А и къде ще намериш сега големи дървета?“

Богатствата на България | Овеч Овчата крепост с орловия герб

Текст: Любомир Кюмюрджиев; Снимка: Моника Георгиева

Върху платото Калето над град Провадия се издига крепост с богата история. Намерени в нея пръстени-печати с орел извеждат хипотезата, че това е гербът на твърдината, макар византийците да я нарекли Проватон, Овчата крепост.

Тесен провлак свързва Калето със съседното плато Табиите. Изграденото там мостово съоръжение се е превърнало в „запазен знак“ на крепостта. Впечатляват прокопаният под главната й порта ров, както и изсеченият в скалите път. Eстествената цитадела била използвана още от траките. През III–IV в. ромеите изградили там крепостта Проватон като преден пост срещу нахлуващите от север племена. Славяните я назовали Овеч. Вероятно била използвана от хан Омуртаг, но разцветът й дошъл в епохата на Втората българска държава, когато се свързва с имената на владетелите Петър II и Калоян. Под стените й селският цар Ивайло унищожил цяла византийска армия. По-късно в крепостта били затворени рицари на граф Амедей Савойски.

През ХІIІ–ХІV в. Овеч се утвърдила не само като военен, но и като религиозен и административен център на региона. През 1388 г. 30-хилядна османска армия превзела Овеч. Твърдината била назована Таш Хисар, Каменната крепост. През 1409 г. тя станала център на въстанието на Фружин, син на цар Шишман, но била превзета отново от Муса, син на Баязид I. През 1444 г. войските на Владислав Варненчик разрушили Овеч до основи. Макар възстановена от османците, крепостта загубила своето предназначение и в края на XVII в. била изоставена.

Крепостта Овеч се намира на 53 км западно от Варна и на 410 км източно от София. Достъпна е главно по екопътека откъм Провадия и по автомобилен път, следващ източния подстъп към твърдината, който е запазен в оригиналния си вариант с изсечени в скалата стълби. Археологическите проучвания на Овеч са възстановени от 2004 г. под ръководството на Националния археологически институт с музей при БАН.

В крепостта са запазени основите на три средновековни църкви, една от които е митрополитска. На два от входовете на твърдината са възстановени отбранителните кули. Тя е имала водоснабдителна система, към която е включен и 79-метров кладенец, както и щерни, в които са съхранявани зърнени храни.

Обектът е достъпен целогодишно от 9,00 до 18,00 ч без почивен ден.

Под лупа | С Бил Бонър, архивист на National Geographic

Текст: Ив Контант; Снимка: Съмнър У. Матисън

Забележителното на тази снимка от 1919 г. – идеалното изображение, което да украси водещата ни тема на 2016 г. – едновековния юбилей от създаването на Националната парков служба – е Олд Фейтфул.

Този гейзер от националния парк „Йелоустоун“ и днес ни хипнотизира, също като заснетите жени (на вмъкнатата фотография) преди близо век. Двете изглежда наблюдават една от най-известните забележителности на Америка от опасно близко разстояние, но са се сетили да се скрият от слънцето – или пък от вряла минерална баня – с елегантните си чадъри. От редакторите Бил Бонър бе истински дар, откривайки винаги най-точната снимка за „Под лупа“ и за безброй други проекти.

През повече от 33-те си години като архивар на фотоархива на National Geographic Бонър – със своите емблематични бели ръкавици – с любов се грижеше за колекция, съдържаща около 8 млн. фотографии. Тази година той излиза в заслужена пенсия. Затова след този брой ние ще пенсионираме и рубриката „Под лупа“. Бонър винаги разполагаше с лупа, за да търси детайли, скрити за невъоръженото око, казва старшия фоторедактор Джеси Уендър: „Не са много хората, които се вглеждат в миналото с такова внимание.“ В един документален филм от 2014 г. за забележителната му кариера Бонър описва снимките като „сенки от историята, които човек е способен да зърне… сенки на хора като нас, които правят същите неща и които живеят същия живот като нас“. Сега той се оттегля, за да направи точно същото и ние му желаем всичко най-добро!

Глобус | Първични инстинкти

Текст: Патриша Едмъндс; Снимка: Питър Дейвид, GETTY IMAGES

На повече от километър дълбочина в тъмния океан дълбоководните морски дяволи си търсят партньори.

162-та вида от подвида Ceratiidae оформят странни двойки: мъжките са дребни, а женските – многократно по-големи (някои са дълги почти метър). При това имат удивителни приспособления, за да се откриват взаимно. Уголемените ноздри на мъжкия улавят носените от водата феромони на женската. Добре развитите му очи търсят светло петно: биолуминесцентната примамка в края на стълбче на главата на женската.

Според ихтиолога Тед Пйетш разликите във формата, пигментните модели и присветването на примамките казват на мъжкия дали е намерил женска от своя вид, за която да се закачи. „Да се закачи“ е меко казано. Мъжкият просто впива зъби в някаква част от нея и си остава там. „Накрая кожата на мъжкия и женската се сраства – казва Пйетш, кръвоносните им съдове се сливат, – така че нейната кръв започва да тече в тялото му.“

Перките и други неизползвани телесни части изчезват, докато мъжкият се превърне в това, което женската желае: фабрика за семенна течност. Когато яйцата на женската са готови, тя дава сигнал на мъжкия. Докато той отделя семенна течност, тя отделя желатинова маса от яйца, която се разширява във водата, абсорбирайки семенната течност. Плаващата маса от оплодени яйца бавно се издига до по-плитките слоеве на океана. Там ларвите се излюпват и се угояват с планктон. Когато започнат да съзряват, казва Пйетш, морските дяволи ще извършат „голямата вертикална миграция“ до мрачните дълбини, за да си намерят партньори.

Ceratiidae Морски дявол
Местообитание: Дълбоките води на всички океани
Статус: За повечето видове данните са твърде оскъдни, за да се прецени рискът.
Други факти: Подобно на тази Haplophryne mollis (горе), към някои женски се прикрепя повече от един мъжки. Рекордът досега е осем.



Още електронни списания

Още електронни списания




Информация за избраното списание

Информация за избраното списание




Информация за книгата:

Категория: ПЕРИОДИКА
Година: 2016
ISSN: 20161312657112
Поредица: National Geographic


Когато дебютира през октомври 1888 г., списание National Geographic  е строго научно издание, отразяващо интересите на малка група читатели, предимно учени. Между консервативните, скучни кафяви корици няма фотографии, а само тясно специализирани статии, дискутиращи теми като „Географските методи в геоложките проучвания", „Класификация на географски форми според произхода им" и „Голямата буря от  11-14 март 1888 г."

Повече от век по-късно National Geographic, вече с жълта рамка на корицата, всеки месец разкрива света на географията в широкия му смисъл пред милиони абонати от цял свят. С помощта на изчерпателни и актуални статии, а също и с легендарни фотографии и карти списанието отразява и интерпретира динамичните световни промени, пречупени през призмата на личния опит.

Метаморфозата на списанието, започната от първия му главен редактор на пълно работно време - Гилбърт Х. Гроувнър, - е дооформена от десетилетия усъвършенстване и технологичен прогрес. Гроувнър, който заема поста през 1899 г. и остава на него 55 години, осъзнава, че ключът към увеличаването на членовете на Националното географско дружество е „да превърне списанието му от издание, пълно със скучни географски факти, в средство за разпространение на живата, пулсираща, вълнуваща истина за невероятния свят, в който живеем".

Едно от първите неща, които Гроувнър въвежда, е употребата на разказ в първо лице, както и разбираем, ясен стил. От 1910 г. нататък за списанието стават характерни нарастващият брой черно-бели и цветни фотографии, както и изключително правдоподобните илюстрации от щатни художници, а на корицата му се появява рамка от дъбови и лаврови листа, жълъди и полукълба, която остава неговата запазена марка през следващите шест десетилетия.

Гроувнър не само въвежда промени в списанието, но и се бори да запази онези негови аспекти, които счита за уникални. Той се противопоставя на ранните опити за промяна на името National Geographic, за преместването на редакцията му в Ню Йорк и за пускането му на пазара чрез абонамент и директни продажби.

„Комбинацията между членството в Дружеството и списанието ще привлича хората по-силно, отколкото абонаментът за списанието само по себе си", предсказва Гроувнър през 1900 г. И се оказва прав. Тиражът на списанието, както и броят на членовете на Националното географско дружество се увеличават от 1400 през 1899 г. до 74 000 през 1910 г., а през 1920 г. броят им вече достига 713 000.

През 20-те и 30-те години на XX в. читателите на National Geographic стават свидетели на редица новости в научните изследвания и цветната фотография. „Целият свят вече гледа как живеят останалите по света", пише журналистът от списанието Мейнард Оуен Уилямс през 1921 г., десет години преди рекордната му експедиция, при която прекосява Азия с мотор от Средиземно до Жълто море. През 30-те години на XX в. фотоапаратите Leica и фотографските ленти Kodachrome предоставят на списанието средство, което пренася далечните земи в домовете на читателите.

Под вдъхновеното редакторство на синa на Гроувнър - Мелвил Бел Гроувнър, който оглавява списанието от 1957 до 1967 г. - National Geographic отразява изблика на оптимизъм и идеализъм, характерни за 50-те и началото на 60-те години на миналия век. По-висококачествените ленти и преходът към нови печатни технологии спомагат за забележително по-живите цветове на фотографиите в изданието. Септемврийският брой от 1959 г. и цветната фотография на самолет от американската армия слагат началото на цветните корици на списанието.

През 60-те години космическите изследвания разкриват нови хоризонти пред читателите на National Geographic. Списанието издава и карти приложения, които за пръв път показват върховете и падините по океанското дъно така, сякаш водата е била източена. През същото десетилетие излиза първият изцяло цветен брой на списанието, започва и постепенното отстраняване на рамката от дъбови и лаврови листа от корицата, за да изпъкнат фотографиите. Броят на членовете на Националното географско дружество скача от 3 милиона през 1962 г. до 6,4 милиона през 1969 г.

През 70-те години ръководството на редакцията на списанието подлага на преразглеждане политиката, установена още в ранните му години: „Списанието публикува само материали с позитивен характер за която и да е държава или народ, всички неприятни или прекалено критични теми са нежелателни." Редакторът Гилбърт М. Гроувнър, внук на първия главен редактор на National Geographic, както и неговите наследници насърчават отразяването на спорни въпроси и проблеми като замърсяванията с химикали, ядрената енергетика, нелегалната търговия с животни и човешката еволюция.

Технологичният напредък през последните три десетилетия направи възможни различни нововъведения като например карта притурка, разкриваща уникален поглед върху Съединените американски щати с помощта на сателитни снимки, както и близки кадри от света на клетките и атомите, живота в дълбините на океана и чудесата на Космоса. National Geographic продължава да отразява системно темата за околната среда, особено с издаването на специалния брой, посветен на сладката вода, през 1993 г.

Днес излизащото вече повече от век списание, което се чете във всички страни по света, се издава на английски и на още 29 други езика, в това число японски, испански (за Испания и Латинска Америка), италиански, гръцки, иврит, френски, немски, полски, корейски, португалски (за Португалия и Бразилия), датски, шведски, норвежки, холандски, китайски (традиционна писмена система), фински, тайландски, турски, чешки, унгарски, румънски, руски, хърватски, индонезийски, български, словенски и сръбски.

През годините списание National Geographic е наложило стандарт за качество в журналистиката, фотографията и картографирането. През 2000 г. то спечели наградата National Magazine Award за цялостни постижения - най-престижната награда в бранша. През 2005 г. изданието спечели National Magazine Award за най-добър очерк, а през 2006 г. уебсайтът на National Geographic http://www.ngm.com/ спечели National Magazine Award за цялостни постижения онлайн.


Коментари

Коментари


Плащане с EasyPay може да направите като изберете опция плащане "чрез ePay" и на платежната страница изберете Таб "В брой на каса".

Вижте приложения пример: