Загадъчният човек
Текст: Джейми Шрийв; снимки: Робърт Кларк
Съкровище от фосили в пещера в ЮАР добавя нов клон към родословното дърво на човека
На 13 септември 2013 г. двама любители пещерняци – Стивън Тъкър и Рик Хънтър – проникнали в доломитната пещерна система Изгряваща звезда, на около 50 км северозападно от Йоханесбург. Системата е популярна сред пещерняците още от 60-те години и плетеницата от проходи и зали е подробно картографирана.
Тъкър и Хънтър се надявали да открият някоя не толкова отъпкана пътека. Но имали наум и нещо друго. През първата половина на ХХ в. в тази област били намерени толкова много фосили от нашите древни прадеди, че по-късно тя станала известна като Люлката на човечеството. Въпреки че пикът в търсенето на вкаменелости отдавна бил отминал, пещерняците знаели, че един учен от Витватерсрандския университет в Йоханесбург търси кости. Шансовете да се натъкнат на нещо били минимални, но кой знае?
Дълбоко в пещерата Тъкър и Хънтър си проправили път през тесен участък, известен като „Пълзящия Супермен“, тъй като повечето хора можели да се проврат единствено ако плътно притиснат едната си ръка към тялото, а другата протегнат напред – също като Човека от стомана в полет. Прекосили голяма зала и се изкатерили по назъбена скална стена, наречена „Гърба на дракона“. Горе се озовали в приятна малка кухина с украса от сталактити. Хънтър извадил видеокамерата си и – за да не влезе в кадър – Тъкър се вмъкнал в процеп в пода. Кракът му намерил скална издатина, после още една по-надолу, а после – празно пространство.
Спуснал се долу и попаднал в тясна вертикална шахта, на места широка едва 20 см. Повикал Хънтър да го последва. И двамата мъже са изключително кльощави – само кости и жилести мускули. Ако телата им били само малко по-едри, нямало да се вместят в шахтата и може би най-удивителните – и със сигурност най-объркващите – вкаменени човешки останки през последния половин век нямаше да бъдат открити.
Дивото сърце на Швеция
Текст: Дон Белт; снимки: Орсоля Хорберг и Ерленд Хорберг
В суровото, изолирано великолепие на Лапония посетителите се справят сами
Не много отдавна – може би само преди няколко дни – леденостудената вода, обливаща босите ми крака, е била сняг на някой скалист връх в Северна Швеция, на 160 км над Полярния кръг. Щом се стопил, този сняг се устремил към р. Рапа, която тече през сърцето на Лапония – 9400 кв.км непокътнат пейзаж от планини, езера и пълни с канари долини, едновременно величаво чудо на природата и един от най-големите диви райони в Европа. Обхващаща четири шведски национални парка („Падьеланта“, „Стора Шьофелет“, „Мудус“ и „Сарек“) и два природни резервата, които заедно били обявени за обекти от Световното наследство през 1996 г., днес Лапония предоставя обширно убежище за дивите животни и за изтормозените от технологиите човешки същества – съвременния европейски еквивалент на отморяващо посещение в плейстоцена.
Лапония е разнообразна историческа област с природно и културно значение и включва общности от народността саами (известни някога като лапи), които бродят из тези северни ширини от хилядолетия. И все пак много хора вярват, че същността, есенцията на Лапония е тук, където стоя сега – в долината на р. Рапа, в Националния парк „Сарек“, едно от най-отдалечените места на континента. Тук няма пътища, няма следи от автомобилни гуми, няма мостове.
Риба голиат
Текст: Дженифър С. Холанд; снимки: Дейвид Дубиле и Дженифър Хейс
Ще оцелее ли 360-килограмовият гигантски групер, ако законът престане да го закриля?
Край бреговете на Югозападна Флорида, на 30 м под морската повърхност, във водата се разнася мощно „Бум“. Следва го друго „Бум“, подобно на тътен от далечни фойерверки. Идва от потопения корпус на потънал кораб. В разкъсания му търбух са натъпкани десетина много големи – и много шумни – риби.
Това са атлантически гигантски групери. Те се събират в корабни останки и рифове, за да се хранят и да си общуват. С тегло до 360 кг и дължина близо 3 м, те имат издадени челюсти и гигантски перки като палмови листа, а окраската им е на шарки и точки в земни тонове. Обявяват присъствието си пред натрапилите се създания, като свиват плавателните си мехури – пълните с въздух балони, които им помагат да плуват. „Бум, бум, БУМ!“
Днес, стане ли дума за гигантските групери, хората вдигат повече шум от тях. Атлантическите гигантски групери били безчет на шир и длъж и десетки хиляди обитавали водите край Южните щати, Карибите и Бразилия. Но след като дълги години били ловени с харпуни и куки и пълнели цели кораби с тях, броят им намалял до неизвестен минимум, може би под хиляда. Сега популацията във Флорида се възстановява и рибари, биолози и местни чиновници обсъждат дали животните са се възстановили достатъчно, за да се свали от тях защитата на закона, който ги пази от хора с харпуни и въдици.
Сборяново - земя на гети
Текст: Милен Миланов
Обектите в резервата Сборяново представят гетската култура в небивала пълнота
Лъчите на залязващото октомврийско слънце огряват могилите на гетския некропол край с. Свещари като в картина на импресионист. Петък е и екипът на проф. Диана Гергова от Националния археологически институт с музей към БАН използва хубавото време, за да поработи още малко по могила № 23, преди разкопките да бъдат преустановени през почивните дни.
Свалените до нивото на околния терен пластове пръст са разкрили две петна с форма на триъгълник и кръг, недвусмислено показващи изкопани от човешки ръце ями. Изследванията на екипа от софийския Минно-геоложки университет също са засекли аномалии на няколко метра под могилата. Може би и тя – подобно на съседната могила № 27, където преди година бе открита първата запазена двуколка (бига) от тракийско време – крие свидетелства от епохата на живелите тук гети? До този момент обаче са намерени само парчета от керамичен съд без особена стойност.
Намираме се в археологически резерват Сборяново, в община Исперих, област Разград. Тук е прочутата Свещарска гробница, открита през 1982 г. и намерила място в Списъка с обекти на световното културно и историческо наследство на ЮНЕСКО. Смята се, че в нея е погребан гетският цар Дромихет. За него древните автори от Плутарх и Страбон до Павзаний и Диодор Сицилийски разказват, че извоювал блестяща победа над Лизимах – генерал и наследник на Александър Велики. Впечатляващата Свещарската гробница обаче е само част от безценното културно-историческо наследство на Сборяново. Проучванията в резервата продължават вече три десетилетия, а археолозите правят нови открития буквално всяка година. Тук се е намирал град Хелис, столицата на гетското царство при Дромихет. В местността са разкрити селищна могила от каменно-медната епоха, останки на светилище от края на II–І хил. пр.Хр., от некропол от ранната желязна епоха, както и от средновековно имение. Храмът-гробница на алианския светец Демир баба от XVI в., издигнат върху древен тракийски олтар, продължава да привлича и до днес поклонници в Сборяново. Безспорно най-интересният обект в резервата обаче е източният некропол, в чиито могили са погребвани знатните членове на гетското общество.
Единак до сляпата неделя
Текст: Патриша Едмъндс; снимка: Джоуъл Сартори
Първични инстинкти: благовъзпитано слово за любовта и секса в животинското царство
Освен впечатляващото изключение с лъвовете, които живеят на прайдове, повечето представители на семейство Котки са като Грета Гарбо на дивата природа: те желаят да бъдат сами. Възрастните от тези около 40 вида котки са „единаци, които се събират само за да се чифтосат“, според онлайн енциклопедията Animal Diversity Web. Това важи и за маргая (долу) – по-дребен братовчед на оцелота. Когато женските са разгонени, на всеки 32 до 36 дни, мъжките се появяват, навъртат се наоколо няколко дни и непрестанно инициират копулации, продължаващи около минута. После си тръгват. Ако някоя женска зачене, след около два месеца и половина ражда едно малко, рядко две. Това е удобно, защото тя има само една двойка млечни жлези, но ниската раждаемост не спомага особено за оцеляването на вида. След около година малките се отделят и заживяват свой собствен живот в самота.
Повечето държави са забранили продажбата на маргаи за любимци, както и лова им заради кожи. Центрове като „Биопарк М’бопикуа“ в Уругвай увеличават броя на тези котки чрез размножаване в плен. Но все пак Международният съюз за защита на природата предупреждава, че видът „намалява в по-голямата част от ареала си“ и че до 2025 г. популацията може да спадне с цели 30%. Когато горите се изсичат за пасища или ниви, потайните маргаи не желаят да преминават през променения пейзаж – дори и с цел секс. Изчезващите местообитания плюс намаляващата им численост могат да направят тази котка единак още по-самотна.
То е много важно за нас, затова може да ви бъдем от полза като ви дадем следните насоки:
Резюме: Моля опишете вашето общо впечатление от продукта в няколко думи.