Може би никой друг актьор не се е сбогувал с публиката с такова изпълнено с жизненост завещание като „Спомням си, да, аз си спомням“ – филмът-изповед, с който в навечерието на слизането си от сцената Мастрояни разказва със стоическо чувство за хумор, свенлива ирония и сдържана нежност за своя артистичен живот и за изкуството да живееш. В паузите по време на снимките на „Пътуване към началото на света“ в Португалия (1996), между планините и морето, Марчело на драго сърце застава пред камерата и дърпа многочислените конци на спомените и размишленията. В смелото му плаване, продължило половин век, сред необятното съзвездие от творци, с които Мастрояни е работил, блестят пътеводните звезди на обожавания Де Сика, на Висконти – безмилостния наставник на сцената, на Фелини – Пигмалионов съучастник, на Ферери – подстрекател към нарушения. И в словата на този комедиант прагматик изненадващо изплуват позовавания на най-големите: Чехов, брат по кръв, без когото не може; Дидро, със златното си правило, че актьорът трябва да разплаква, без да плаче; Пруст; Кафка.