Роден в Копривщица, големият възрожденски писател принадлежи на различни култури – българската, руската и сръбската, взема от всяка по нещо и го връща щедро на читателите – в образи и идеи, в проза и публицистика, в художествено слово и революционно дело. Демократ по убеждения, Любен Каравелов формира своите социални възгледи и естетически пристрастия под влияние на голямата руска литература на деветнадесети век и на съпътстващата я напредничава революционна мисъл. Десетте години учение в Москва го изграждат и оформят като личност. Двете години в Сърбия и деветте в Румъния той посвещава на освободителното и културно-просветното дело на своя народ. В Русия младият Каравелов старателно се обучава и се подготвя за мисията на живота си. Зрелият човек и творец се отдава беззаветно на отечеството си и му служи всеотдайно – като председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), като съратник на Васил Левски, като другар и съмишленик на Ботев, като издател на революционните вестници “Свобода” и “Независимост”, като писател, публицист и идеолог. Каравелов оказва изключително влияние върху българската революционна емиграция в Румъния в най-критичното време на националноосвободителните борби и върху формирането на няколко поколения творци. Неслучайно “най-българската книга” за “най-българското време” – “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, носи посвещение “В памят на българският списател Любена Каравелова...”.

Разнообразни са творческите изяви на Любен Каравелов, темите и идеите на неговите произведения. Той е безспорният първенец в жанра на повестта във възрожденската ни литература. Заедно с него създават повести и драми Илия Блъсков, Добри Войников и Васил Друмев, а след него Вазов разработва късия разказ и романа. Онова, което характеризира прозата на Каравелов, е острокритичният поглед към действителността, както и майсторското пресъздаване в художествени форми и образи на традиционния бит и морал на предосвобожденския българин. Безспорните шедьоври в това отношение, а и с оглед цялостното творчество на писателя са повестите “Българи от старо време” (1867) и “Маминото детенце” (1875). Героите в тях носят типичните черти на своята епоха, на социалната среда, която ги е формирала, и едновременно с това са ярки, неповторими индивидуалности. Писателят подхожда към тях и пристрастно, и критично, от позицията на една добре осъзната комична дистанция. Той използва пъстрата палитра на хумора, иронията, карикатурата и гротеската, за да пресъздаде и пародира стила на времето, оставащо вече назад в миналото.