Жан-Луи Попие има красив калиграфски почерк и живее по време на Френската революция. Той не се интересува от политика, не е нито революционер, но работи в Палатата на правдата и задължението му е да вписва смъртните присъди в регистъра на хората, изпратени на гилотината. Самият той никога не е виждал уреда за екзекуции. Денят му протича монотонно, докато нещо на пръв поглед незначително преобръща живота му. Възможно ли е да спасиш от гилотината нечия душа, ако заедно с ежедневния си обяд изяждаш по един лист смъртна присъда? Има хора, чийто живот е следа във водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на човечността. Не знаем откъде са попаднали между нас, а когато си отидат – защо и къде са отишли. Такъв е човекът, който яде смъртта.

„При Борислав Пекич харесвам невероятното му разнообразие и дързостта му да пише различни книги, да скача от жанр в жанр, без да се бои, че ще остане неразбран от читателя.”

Владислав Баяц