За тях говореха и продължават да говорят какво ли не, наричаха ги и ги наричат какви ли не. Още с първите дни на своето създаване те са неудобни както за политици, така и за престъпници. Всеки иска да ги употреби според своите представи и според своите интереси. Злоради пишман журналисти и доносници и днес изливат своята отрова върху тях и се опитват на техен гръб да натрупат слава и пари. Затворени зад високите огради на Враня, те възбуждаха и продължават да възбуждат въображението на всеки лаик и на всеки предател. За тях се създаваха и продължават да се създават митове.

И днес сред широката общественост в България за антитерористите от Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ), за българските “Червени барети”, се знае почти толкова малко, колкото и преди 30 години, когато се наливаха основите на това поделение. Мърморковците и всезнайковците, които по правило нито са забили пирон, нито са поставили тухла през целия си живот, продължават да лаят като гладни псета. Но за тяхно голямо разочарование и за радост на милионите достойни и честни българи СОБТ е едно от малкото неща в България, което действително е на европейско и световно ниво. Вярно е, че и на най-хубавото нещо в този свят могат да се намерят кусури и слабости и в най-сладката ябълка да се открие червей, но още по-вярно е, че за 30 години зад високите огради на свръхсекретното поделение във Враня е изтекла много пот и и свършена много работа от няколко поколения офицери и сержанти, за да може сегашният командир Кирил Димов да заяви: “Хората трябва да знаят, че ни има, да ни виждат и да са спокойни, че във всеки момент можем да се намесим в защита на техния живот. Те трябва да знаят, че нашата работа е уникална работа. Ние стоим по средата на линията между доброто и злото и пазим хората, които са от добрата страна.”

Ето това е СОБТ, това са българските антитерористи, момчетата, чиито лица са закрити, но чиито сърца винаги са били и ще бъдат на страната на Доброто. Точно заради тази истина почти всяко българско момче мечтае да стане командос. Да стане “червена барета”. Точно заради тази истина са толкова много мераклиите да се упражняват в словоблудство на темата “СОБТ”.

Но тази истина е трън в очите и за другите - вечно обидените, вечно огорчените, вечно измамените. Диагнозата “българин” е срамна, но и много точна за такив вид човекоподобни. Неудовлетворени и комплексирани, освен да обвиняват другите за своето нещастие и некадърност, те друго не могат. За голямо съжаление никак не са малко българите от тази категория, на които все другите са им виновни. Всички те задължително стигат до откровения цинизъм. Той е блатото, в което се чувстват най-добре. Тази книга не е за тях. Тя е за онези, които се радват, работят, творят и обичат България.

Зад оградата на поделението във Враня командосите са без качулки. Те са обикновени мъже, които магат да се усмихват, да мечтаят и да страдат като всички свои връстници и сънародници. Разликата между българските антитерористи и останалите българи е, че за тях между учението и реалната битка времето и разстоянието са само един миг. Миг, който се превръща във вечност, когато трябва да воюваш за живота на невинни хора или за живота на партньора си. И вечност, която е само един отминал миг, когато си изпълнил успешно поставената задача. Когато си защитил живота на другите, рискувайки собствения си живот.
Другото са тренировки, дежурства, семейни задължения. Служителите на СОБТ не са свръхчовеци, те са обикновени хора, които се движат всеки ден по острието на бръснача – между живота и смъртта. За тях пътят към съвършенството и професионализма преминава през пот и кръв. Този път не само че не е гладък, за мнозина той се оказва и непосилен. Но за тези, които тръгнат веднъж по него, връщане няма. Дори и напуснали поделението, те си остават завинаги командоси, завинаги барети, чиято борба за справедливост продължава до края на живата им. Защото не всяка битка се печели с изстрели и мускули. За да си истински победител, понякога е необходима само една добра дума или мълчаливо съпричастие към болката на човека до теб. Това е един от многото уроци, които са научили командосите от СОБТ през тези 30 години. Урок, който никога не се забравя.