Този роман не беше като другите. Историята, която той разказваше, се беше родила в главата на един юноша, травматизиран от драмата, преживявана от неговата приятелка от детинство.

Години по-късно, когато неговият автор на свой ред беше притиснат от собствените си демони, книгата беше изтласкала в действителния живот един от своите персонажи, за да му се притече на помощ – Били.

Може би бях едва в средата на моя живот, но вече знаех, че никога повече нямаше да срещна момиче като Били, което само за няколко седмици ме беше накарало да повярвам в невероятното и ми беше позволило да напусна опасната страна, в която реките извират от отчаянието и се вливат в пропастите на страданието.

Приключението ми с Били беше завършило, но не исках да забравя и най-дребния епизод от него. Трябваше да разкажа нашата история. История за тези, които веднъж в живота си са имали шанса да познаят любовта, продължаваха да я изживяват или се надяваха да я срещнат утре.

Тогава отворих нов документ в програмата за обработка на текстове и го озаглавих с името на следващия ми роман: „Хартиеното момиче”.