• 
  Най-хубавият подарък
  печатна: 4.50 лв.
• 
  Лека нощ
  печатна: 4.50 лв.
• 
  Добро утро
  печатна: 4.50 лв.
• 
  Цветове форми числа
  печатна: 9.00 лв.
• 
  Кой къде живее
  печатна: 4.50 лв.
• 
  Уча буквите
  печатна: 9.00 лв.
• 
  При мама
  печатна: 4.50 лв.

На книжния пазар е втората книга от поредицата „Хариша”. В нея Марко Адамс попада в саваната на Кения и продължава своя изпълнен с мистика и доброта път.

Представяме ви откъс от книгата:

Накъдето и да се обърнеше, Хариша виждаше безкрая на саваната. Тревата започваше да изсъхва, на места беше почти жълта. Прекрасно скривалище за лъвовете и гепардите. Дъждовният период беше свършил. Червена пръст, жълта трева и тук-там някое самотно дърво. Това бяха акациите, с които се хранеха слоновете и жирафите. Клоните им имаха огромни бодли. „Как успяват да ги сдъвчат без да се убодат...?“ - мислеше си Хариша.

- Някога тук всичко е било покрито с дървета - разказваше тихо Джоуел. - Слоновете обаче били хиляди и храната не стигала. Започнали да събарят дърветата, за да изядат листата и кората им. И ето, днес почти не са останали дървета. Но тъжното е, че и слоновете са намалели много. Ловци на бивни са избили гигантите. Това изтребване продължава и до днес. За да опазят последните останали представители, в резерватите има пазачи, които са истински загрижени за тях. И въпреки това често откриваме убити екземпляри.

Хариша се натъжи. Обичаше животните. Обичаше растенията. Разбираше ги. Те бяха добри. Не правеха никому нищо лошо. Просто изпълняваха мисията си така, както им беше отредила природата. Всеки си имаше място и знаеше какво му е нужно. Съвършен механизъм. Беше чувал това сравнение от баща си.

Джипът спря. Бащата на Хариша искаше да направи няколко близки кадъра на термитниците. Приличаха на небостъргачи от кал. Тези малки същества, термитите, знаеха как да строят сложни конструкции с безкрайни лабиринти.

Изведнъж светкавица процепи небето. Не закъсня и силният тътен на гръмотевицата. Странно, дъждовният период беше свършил преди повече от месец. Нима се задаваше буря?
Хариша се загледа в далечината. Стори му се, че нещо помръдва сред жълтата трева. Движеше се бавно. Счу му се нещо като хленчене.

- Татко, татко... Някой плаче там... Там има нещо... Виж!

Баща му се загледа в посоката, в която сочеше синът му. Нищо не се виждаше. Само безкрайна изсъхнала трева.

- Няма никой, Хариша. Може да си видял дик-дик - малките сладки антилопи.

Хариша усещаше корема си свит, сърцето му туптеше по-бързо от всякога.

- Татко, да отидем до там. Нека проверим, моля те!

- В тази трева може да се крие дори лъв, Хариша. Не можем просто да се разхождаме тук. Има смъртоносно отровни змии, гепарди, леопарди... Те са истински майстори на маскирането сред тревите на саваната. Не забравяй, че тук е домът на гепарда - най-бързото животно на земята. Може да развие скорост от сто и тринадесет километра в час, а за две секунди да достигне седемдесет и два километра в час. Теоретично, ако ни връхлети, дори няма да го забележим. В тази среда гепардът може да надбяга джипа без никакво усилие. Джоуел носи оръжие, но не бива да разчитаме на това. Трябва да сме много предпазливи.

Хариша не беше забелязал оръжието на водача им. Но в този момент това не го интересуваше. Имаше предчувствие. Нещо особено пърхаше в корема му и го караше да бъде нетърпелив. Обърна се към Джоуел:
Мистър Джоуел, моля ви, нека отидем с джипа до там! Стори ми се, че чух някой да плаче.

Джоуел се замисли за миг. После каза:

- Не можем да стигнем до там с джипа. Ще закъсаме. Може да направим друго. Вие влезте в джипа и ме изчакайте. Аз ще огледам.

- Татко, моля те, нека отидем с него. Мама ще седне зад волана и ще държи мотора запален, в случай че трябва бързо да се изнасяме! Моля те, нека отидем с Джоуел.

Баща му размени няколко думи с Джоуел на суахили - езикът, който се говореше в източната част на Африка.
Джоуел извади от багажника дълга тояга. Закачи на гърба си колчан със стрели, извади и огромен лък.

- Уау, изглеждат като истински! - възкликна Хариша.

- Те са съвсем истински, Марко, - каза баща му, но гласът му не беше бодър, както обикновено.

- Ще вървите след мен. Нито стъпка в страни. Това е заповед! - изрече сериозно Джоуел.

Той започна да разгръща тревата пред себе си. Хариша отново чу тихо хленчене.

Възможно ли беше да е звук от дик-дик?

- В тази посока е! - вдигна ръка Хариша и посочи някъде в тревата.

Джоуел разгръщаше сухите стъбла и нарочно вдигаше шум, издавайки гърлени звуци.

- Защо правите така, г-н Джоуел? - попита Хариша.

- Това е звук, който издават африканските биволи. Използвам го, за да вдигна шум и да прогоня змиите и хищниците, ако се крият наоколо.

Така съм чувал от баща си, не знам дали действа наистина, но ако не помогне, поне няма да навреди.

- Освен ако не се окаже зов - покана за среща на всички кръвожадни приятели в околността... - на шега, но по-скоро уплашено промърмори Майкъл. Вече си даваше сметка колко безразсъдно беше постъпил, като разреши да слязат от джипа и да се поднесат доброволно на хищниците.

Джоуел беше много мил и възпитан възрастен човек. Хариша го харесваше.

- Спрете! Никой да не мърда! - изведнъж извика Джоуел.

Нещо се движеше в тревата пред тях. Джоуел се взираше през кръглите си очила, на които едното стъкло беше спукано. Майкъл вдигна бинокъла си, а Хариша се хвана за крака му. Гърлото му се сви. Искаше да каже нещо, но звук не излизаше. Страх! Това беше ужасяващ, сковаващ страх!

Ослепителни светкавици проблеснаха в небето. Отново удари силен гръм.

Джоуел им даде знак с ръка да стоят на място. Подаде тоягата на Майкъл и тръгна предпазливо напред. Измина петдесетина метра, спря за миг и се огледа. Последва нова светкавица, много по-ярка от предишните. Джоуел се наведе и вдигна нещо от тревата. В ръцете си държеше...