Да преведа ранните стихове на Маяковски бе стара моя амбиция. Особено Облак в гащи. (Поначало поемата се наричала тринайсетият апостол, но цензурата зачеркнала това заглавие.) Тази поема е може би най-непостижимата поема на Маяковски, в нея той е най Маяковски, тук той е концентрирал своята многоликост, тук Маяковски е зрял до съвършенство, но все още болен до безотговорност. Да се превежда Маяковски ред по ред или строфа по строфа е безнадеждна работа и тя винаги ражда сакати преводи, които само съобщават съдържанието, но почти не се докосват до поетическата му енергия, до мистерията на неговите метафори. Аз избрах обратния път. Превеждах стиховете на големи пасажи, разсипвах думите от 5-10 строфи като парчета от мозайка, стараех се да забравя местата им в оригинала, живеех дни наред с ритмическата пулсация на строфите, попивах смисъла (съдържанието) бавно, докато стане мое съдържание, мой смисъл, за да мога после свободно да предам този смисъл с мои думи - все едно че пиша мои стихове; оголвах метафорите от руските думи, те плуваха във въображението ми като скелети в мъгла, бавно или внезапно ги обличах с месата на българските думи, подчинявайки се не на точния размер и ритмиката на всеки стих, а на характерната за пасажа ритмическа пулсация, която подреждаше думите, както невидимите магнитни линии подреждат железните стърготини, като бдях звученето на българските думи да не измени тембъра, нито пък графиката им - чертите на образа. При римите търсех не подражателната точност, а присъщите на Маяковски предизвикателство и острота, не звънтенето на струна, а по-скоро звънтежа от счупване на шпага.