Два въпроса ще възникнат у мнозина от почитателите на оперното изкуство, когато вземат в ръцете си тази книга, представяща великите български баси на ХХ век.

Първият. Защо добавям Никола Гюзелев към „безспорните‘‘ имена на Борис Христов и Николай Гяуров?

Вторият. Кое ми дава право да ги наричам „велики‘‘, отделяйки ги сред други забележителни баси от целия ХХ век. Легендата Фьодор Шаляпин си остава пример за сравнение, подражание, преклонение...

Защо тримата? Нека моята позиция защитят световните медии. Първо френските!

„Орор‘‘, 21 април 1966 г.: „България не се задоволява с Борис Христов и Николай Гяуров – най-прочутите баси на нашата епоха. Тя ни представя и един трети – съвсем младия Никола Гюзелев‘‘ (след триумфално концертно изпълнение на „Борис Годунов‘‘ от Софийската опера в парижкия театър „Шанз-Елизе‘‘).

Същият вестник от ноември 1968 г.: „В момента и тримата най-добри баси в света идват от България – Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев.‘‘ (След пет спектакъла на „Дон Карлос‘‘ на най-младия от „тройката‘‘ в парижката Гранопера).

„Журнал дьо диманш‘‘, май 1974 г.: „България сякаш е населена с борисгодуновци. Трима от най-красивите баси в света са българи – Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев‘‘ (след „Борис Годунов‘‘ с Гюзелев в Гранопера).

В същата рецензия: „На 37-годишна възраст Никола Гюзелев вече е достигнал равнището на Борис Христов и умножава богатия контингент, който България доставя на световните сцени. Вероятно това е световен рекорд!‘‘

Виенската преса е на същото мнение.

„Ди Пресе‘‘, март 1975 г.: „Гюзелев като Досифей се нарежда непосредствено до Големите (ДО!, а не СЛЕД!) баси в света Борис Христов и Николай Гяуров‘‘

. „Кронен цайтунг‘‘, март 1975 г.: „Звезда на спектакъла беше Никола Гюзелев. Той е певец от ранга на Борис Христов и Николай Гяуров‘‘. „Винер цайтунг‘‘ от 27 февруари 1977 г.: „На Гюзелев – Филип може да съперничи единствено неговият сънародник Николай Гяуров‘‘ (след „Дон Карлос‘‘ във виенската Щатсопер).

Юли 1976 г. след поредица спектакли на „Борис Годунов‘‘ в Арена ди Верона италианските вестници откликват:

„Ил пиколо‘‘: „С изпълнението си в Арена ди Верона българският бас Никола Гюзелев нареди името си до това на Гяуров и ни показа една вярност към великия Шаляпин‘‘.

„Кориере де ла сера‘‘: „Гюзелев задълбочено интерпретира Борис, като си служи със средствата на класическата традиция, започнала от Шаляпин и намерила в наше време висш израз в изпълнението на Борис Христов‘‘.

Смятам, че горните думи са достатъчно доказателство на „правото‘‘ на Никола Гюзелев да бъде причислен към „лика‘‘... не на светиите, а към забележителната двойка.

Отговор на втория въпрос – защо имам смелостта да ги наричам „велики‘‘?

Прилагателното не е моя приумица. Не са го изсмукали от пръстите си и най-авторитетните критици на ХХ век. Истинското величие се определя от свръхравнището на стотиците (даже хилядите!) спектакли и концерти с участието на тримата българи на най-престижните оперни сцени и концертни подиуми. Изявявали са се под ръководството на най-видните диригенти, в постановки на най-изтъкнатите оперни режисьори и сценографи, при съучастието на най-ярките „звезди‘‘ на недалечното минало и на настоящето. На страниците на книгата до имената на българските баси ще срещнете всички легенди на световното оперно изкуство след 1946 г. – от дебюта на Борис Христов в „Санта Чечилия‘‘ до първите години на ХХІ век с концертните изяви на Никола Гюзелев и неговите ученици. Само едно име ще спомена– Мария Калас. Борис Христов е нейният предпочитан партньор, партнира й в началото на пътя си Николай Гяуров, певицата се изказва с одобрение за изявите на Никола Гюзелев...

Нека читателят се опита да си представи списък на най-добрите десет при сопраните, мецосопраните, тенорите, баритоните и басите – всички те многократно са били до българските баси на оперната сцена и са го смятали за чест.

Присъствието на репетиции, спектакли и концерти прави от музикалните критици едно своеобразно „братство‘‘, „масонска ложа‘‘, която непрекъснато разменя информация, оценки, подсказвания за появяването на един или друг „интересен обект‘‘. След 1957 г. във Виена и декември 1961 г.

в Ла Скала и аз постепенно се приобщих плахо към големите майстори на точните оценки, учих се от тяхната наблюдателност и способност да откриват и утвърждават новите големи имена. И, естествено, слушах и „попивах‘‘ казаното и написаното от тях за българските певци. По време на моя близо 60-годишен опит на журналист в областта на музикалното изкуство съм събирал стотици рецензии, в „миниинтервюта‘‘ съм изсмуквал в буквалния смисъл онези оценки за български певци, които ги легитимират като „правоимащи‘‘ в световния елит. Не само за басите, разбира се, но и за Елена Николай и Люба Велич, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова и Гена Димитрова, Никола Николов и Димитър Узунов... Дотук да спра, защото България наистина е неизчерпаем извор на таланти!

Смятам, че отговарям на възможните въпроси защо съм добавил името на Никола Гюзелев и защо тримата български баси без съмнение са си заслужили епитета „велики‘‘.

Всичко е съвсем „по закон‘‘!...