Михайло Пантич (1957 г.) е университетски преподавател, признат литературен критик и утвърден майстор на кратките белетристични форми. Неговите разкази са построени в съответствие с методите на неореализма и постмодернизма, в съчетание с елементите на новата урбанистична среда.

Пантич поставя себе си в служба на случая като върховен повелител и автор на истории, уверен, че всичко може да послужи за сюжет на един добър разказ – цитат, метафора, някое сполучливо или абсурдно сравнение, инверсия на дадена фикционална или реална случка, цитирана (авто)биографична изповед, смесване на истински и измислени имена, повторение, пастиш, поставен редом до прецизно описания истински случай, личност или събитие.
 

За неговите разкази е характерна непрекъснатата смяна на гледните точки, на ролите на наблюдател и участник, преплитането на водещия наратив с коментара за него, постоянното оспорване на ужким утвърдени истини, за да се създаде една неповторима сплав от фикционална свобода и документална прецизност, предизвикателство и наслада за читателя.

Публикувал е следните сборници с разкази: „Хроника на стаята“ (1984), „Уондър в Берлин“ (1987), „Поети, писатели и други от менажерията“ (1992), „Новобелградски разкази“ (1994), „Седмият ден от кошавата“ (1999), „Не мога да си спомня едно изречение“ (2000) и „Ако това е любов“ (2003). Разказите му са включени в редица антологични сборници и са преведени на английски, френски, немски, италиански, датски, чешки, словенски и македонски. Пантич е съставител на „Антология на сръбската история.

1945-1995“, „Да четеш водата - сръбски истории за рибарство“ и „Малка кутия - най-кратките сръбски разкази на XX век“. Той е вицепрезидент на борда на сръбския ПЕН клуб и главен редактор на литературните издания „Албатрос“ и „Пан“, както и на списанията „Светът на думите“ и „Литературен вестник“. Преподава по дисциплините История на сръбската литература и Творческо писане във Факултета по филология в Белград.

Михайло Пантич е носител на Литературна награда на Белград за сборника „Този път за болката“, издаден през 2007 г. Мотивът за болката доминира във всеки един от дванайсетте кратки истории в книгата, а четенето им е катартичен опит без аналог. Четенето им е красива терапия за душата, която следва посоките на малки ежедневни случки из улиците на Нови Белград – случки, отключващи съзерцание, неведоми размишления и интимни спомени. Сияйният талант на автора, сгрятата от тънка чувствителност и разбиране гледна точка към съвременния човек извежда проблематиката от националното и я превръща в изказан на глас размисъл за съдбата на човешкото днес.

Ето какво споделя Михайло Пантич по повод излизането на сборника: „Писането е форма на пречистване, а понякога и на анестезия. Но човек не може да пише за болката, докато я преживява. Защото болката няма форма, както твърдеше един италиански поет. Нужно е да отшуми до известна степен или да я потиснеш и смалиш, за да си в състояние да говориш за нея.

Количеството на болката няма нищо общо с качеството на една история, точно както преживяното страдание не означава, че обладаваш артистичен талант. Но също така е вярно, че болката и страданието вдъхновяват разказването на истории. Ние, писателите, имаме нужда да облекчим болката си, като говорим за нея. Разбира се, ние я артикулираме като художествен феномен. Както всички останали, аз съм изживявал болка, а после съм се опитвал да я мисля и изразя през средствата на литературата. Болката конституира един ясен и мощен мотив за творчество“.