Поезия, в която си дават среща и дружелюбно съжителстват всички възможни (и наглед невъзможни) традиции, тенденции, влияния и направления – такова вероятно би трябвало да бъде най-краткото определение за творчеството на съвременния турски поет Джевад Чапан. И още: в клоните на поетическото му дърво гнездят всички видове птици; по листата му шепнат разнопосочни ветрове.

Както ще се убеди и добронамереният читател, поезията на Чапан не измъчва със сложна и заплетена образност, не проповядва, а предпочита да изповядва, не главозамайва с резки обрати и новаторски похвати; изчистена от високи интонации и гръмогласност, тя е чужда на фалшивеещия патос; това е повече опоетизиране на душевно състояние и настроение, на мига, на бита; поезия, породена от пренесен от миналото спомен; изведена от някаква делнична и банална случка и лаконично изразена; често завършва неочаквано, но с точна поанта; от нея струи медитеранска светлина и многобагреност, монотонността на степта, която поражда тъга и плаха надежда; описва магията на планинските върхове. Тя се сипе като тих сняг върху пепелта на всеобщата духовна замърсеност (Ердал Алова).