Голямата заслуга на Ерих Фром като духовен ученик на Зигмунд Фройд е в това, че поставя въпроса за изопачаването на духа на психоанализата. Той не говори за вредата за пациентите, защото е наясно като своя учител, че е работа на самите пациенти, а не на лечителите да различат шарлатаните от истинскитие лечители.

Става дума за нещо друго - един психоаналитик критикува психоанализата. Само силният духом извършва самокритика. Ерих не се отказва от психоанализата, но не може да приеме подмяната й с нещо, което изобщо не е психоаналитично. В самокритиката той прилага метода на самата психоанализа. Той твърди, че психоаналитиците, които подменят психоанализата с лъжепсихоанализа, го правят несъзнателно. Той не ги заклеймява като шарлатани, не ги напада лично, а извършва анализ на причините, водещи до тази подмяна. Той поставя въпроса за натиска, който капиталистическата производствена система и нейната духовна надстройка осъществяват върху психоаналитици и пациенти. Ерих и до края на живота си не позволява на Фром да надделее. Той успява да се поучи от сблъсъка между Зигмунд и Фройд.