„Диарбекир и българите“:

„...Веселин Сариев дълго се готви за тази книга, прекомпозира, добавя, открива нови свидетелства. Авторът планира и второ разширено издание и на въпрос на в. „Вести“ от 1999 г. дали е събрал нови факти, декларира: „Винаги съм работил в тази насока, държа на тази книга, а и съдбата през тези три години ми помогна да открия неизвестни документи, които допълнително хвърлят светлина върху тази българска драма“.

Сариев прави и предварителни публикации – в. „Народна култура“, 1984, в. „Литературен глас“, 1984 г., в. „Литературен фронт“, 1986 г., сп. „Пламък“, 1990 г.

Книгата има голям успех, тиражът бързо е изчерпан. Публикувани са разнородни отзиви, включително в специализираната историографска преса. В „Исторически преглед“ Вера Бонева прави следното заключение в рецензията си: „Книгата на В. Сариев „Диарбекир и българите“ дава убедителен отговор на поставените в началото въпроси, свързани с мита за „българското чистилище“. Тя прониква в механизмите, по които се появява и функционира българската общност в далечния анадолски град. Анализира убедително феномена на оцеляването в екстремални социални условия от гледна точка на поп Минчовата максима, че „Камъкът, колкото повече го търкаляла колата, очуквал се, имал по-голяма цена и по-здрав ставал“. И накрая – книгата показва, че историята може да се пише и така: достоверно, но и пристрастно, документално, но и образно, аналитично, но и метафорично“ (1997, кн. 4, стр. 164).“


„Българското време в Света Гора“

Веселин Сариев бе трайно запленен от духовната атмосфера на Света Гора, от легендите и реалните сюжети в многовековното битие на българското монашеско общежитие в Атон – Зографският манастир. Той често разказваше за своите пътешествия в Света Гора, каквито през 80-те години на миналия век успяваха да предприемат малцина. Няколкото публикации (включително в пловдивската преса), както и ръкописите, свидетелстват за широк авторски замисъл.

В този том се публикува последният, относително завършен, вариант на изследването.


„Скици от Пловдив“

Пловдив, филибелийското във всичките му форми и историческа дълбочина, бе съдба – и житейска, и творческа – за Веселин Сариев. Но интересното е, че той няма „пловдивски” стихотворения (както впрочем няма и каквито и да е стихотворения за далечни краища, за прекрасни или останали в руини градове, достигани в неговите многобройни пътешествия – за разлика от повечето съвременни български поети). Тези пристрастия оставаха следи в териториите на прозата.

В последните десетилетия от живота си Веселин Сариев събираше всичко за Пловдив – книги, карти, документи, но най-вече стари пощенски картички. (Тук, в тази колекционерска дейност, ние бяхме сериозни съперници.) Организира изложби с тази колекция. И направи голяма серия от публикации в пловдивската преса – коментари върху тези картички. Тук публикуваме част от тези очерци, които често се основават върху текстове на предходници, имат популярен характер, но носят интонациите на възхитения поет.


„Към приятелите“

Тук са обединени разнородни и разножанрови текстове на Веселин Сариев, плод на лични пристрастия и духовна свързаност към/със поети и художници, на основата на диалогичния принцип: от посмъртния текст за събрата в поезията Добромир Тонев до текстове за художници, четени при откриването на изложби и писма до приятели – Иван Теофилов, Иван Кирков, Гилермо Дейслер, Румен Жеков и т.н.

Във всички тези разнородни текстове основни теми са творчеството, творческият акт и изкуството, поезията, литературата, живописта, багрите и словото.

Интервюта

Веселин Сариев обича да дава интервюта и най-често те са сериозни, с важни обобщения за личната творческа съдба и с преценки за съвременната литература и живопис. Сред тях особено място има голямата, умна анкета на Здравко Гълъбов, поместена в документалната му книга за новите пловдивски автори „Лични полета – том І”, ИК „Жанет 45“, 2004 г.


Из Бележки към том 2 на проф. Михаил Неделчев