Понякога имам чувството, че съм живял в два живота. Всичко, което беше преди, е толкова невъзможно днес, колкото и това, което става днес, бе невъзможно да се случи преди. Предполагам, че подобно чувство в различна степен са изпитвали повечето хора от моето поколение и с моята съдба.
Мина време и сега ми е мъчно за всички. Дори и за майор Николова от Четвърто районно, която ме изхвърли от квартирата заедно с багажа и ръкописите на моите книги, защото нямах софийско жителство. Тя вероятно е една прекрасна жена, служителка, съпруга и майка... а може би вече и баба. Ако някога прочете тези редове, нека знае, че не й се сърдя... И ако може, да ми прости, че ги написах. Единственото, с което тя и други добри хора в онзи живот можеха да ми помогнат, бе да не изпълняват служебните си задължения с прекалено усърдие. А тя не беше от тези, които се престараваха. Благодаря й...

Опитвам се напоследък да си отговоря на някои въпроси:

Кога и защо написах този роман?
Кой бях аз тогава?
Какъв беше онзи живот?
Защо никой досега не издаде роман “Софийско жителство”?
Защо сега издавам този роман?
Кой съм аз сега?
Какъв е този живот?


И колкото повече се мъча да търся отговорите, толкова повече се убеждавам, че отговорът е само един: Просто всичко е любов. Бях гладен несретник и аутсайдер, който вярваше в толкова много неща... пишеше книги... но така и не успя да се научи да се харесва... на тях... Сега съм преуспял, сит съм и давам хляб на другите... не пиша книги... другите гледат да ми се харесат... не вярвам в нищо друго, освен в любовта...