Свещените воини на българите не са въоръжени убийци, скрити под плащ с изписан кръст на него, а кръста носят тайно в пазвата си, за да атакуват неотразимо с него. Тяхната тайнствена сила обърква османската имперска администрация. След поредица от подвизи те придобиват такава мощ, че всеки свой набег бележат със свещена кръв.

При това не нападат из клисурите на Балкана. Не се промъкват нощем. През охраняваните заграждения не преминават пълзешком. Атакуват Цариград или важните градове в провинциите. На щурм се хвърлят винаги поединично. Нахлуват в деня и часа, когато вътре има много мюсюлмани. Домогват се до паша или кадия и го заставят да играе според ролята, която му е отредена в Плана, който те следват. Тях никой не може да ги спре. Няма какво да ги отклони. Те няма да отстъпят, нито да се прикрият. Те неизменно побеждават. Те са най-честитите ученици на посветените, защото Бог би се гордял с тях дори повече, отколкото с техните високоучени учители. Те не печелят триумф, на който могат да се насладят. Те се развихрят в него и са неговата същност. Те са духовете, на които Бог би желал да даде нови тела, за да продължат да Му служат. Където и да са!

Историците непременно ще отрекат този прикрит поход на българските свещени воини по условието на службата си. Те спадат към хората, заради които се скриват най-удивителните тайни планове срещу удовлетворението за участвалите в тях, че са успели да сторят всичко без издънки. На църковниците дори няма да им хрумне, че могат да обсъждат такова Дело – те ще останат верни на трудно извоюваните си, но пък завинаги спечелени права да четат само каквото подготвените от тях автори са писали. Но останалите сме длъжни да прочетем великата и надживяваща хилядолетията книга на предците си и като проумеем нарочно потулваните тайни, да продължим тяхната свещена мисия – в живота, а когато настане Часът – и в смъртта.