В живота на проф. Саша Попов - една от най-ярките фигури в културната история на България през XX век - има поредица необясними парадокси. Не в проявите на „детето чудо", не в саможертвата на признатия по цял свят цигулков виртуоз да поеме рисковете по съвсем новия за него път на диригента, не в учудващото умение да създаде три нови оркестъра -Академичен симфоничен оркестър, Царски военен симфоничен оркестър, Софийска филхармония. Не даже в поредицата „чудатости" - да се изпълни без ноти, и то в Италия, Шестата симфония на Чайковски, или в Германия да се направи „двубой" с Берлинската филхармония при изпълнение на „Картини от една изложба". Парадоксът е тъжен! На няколко пъти от личността на проф. Саша Попов се отдръпват именно онези, които като че ли най-много са му задължени - българските композитори, българските оркестранти. Не става дума за „отдръпване" в буквалния смисъл - да минават от другата страна на улицата, щом го срещнат. Но когато „царският диригент", макар и за няколко месеца, е отстранен от ръководството на филхармонията непосредствено след 9 септември 1944 г., няма и глас в негова защита. Глас публичен, а не „потупвания по рамото" или съчувствени слова в ресторанта или у дома. В началото на 1956 г., когато повече от очевидно се води с непочтени средства акция Саша Попов да бъде свален от поста главен диригент, отново „мълчание на агнетата" е позиция и на оркестранти, и на композитори. Горните две „мълчания" принадлежат към „пасива" на предходните поколения музиканти, на обществеността от 40-те и 50-те години. За голямо съжаление България като че ли забрави своя гениален син, който „не по документи", но в действителност беше принуден да изживее последните години от Живота си далеч от родината. Вестниците и радиото премълчаха за успехите на маестро Попов даже когато през 1974 г. по повод неговата 75-годишнина наложеното „табу" на практика бе премахнато. Но и тогава, та даже и когато през 1999 г. трябваше да отбележим както подобава 100-годишнината от рождението му, останахме длъжници на неговата личност и на неговото дело. „Наказвайки" Саша Попов, като че ли Забравихме цял бляскав период от историята на Софийската филхармония. Колко бяха статиите за диригента и създадените от него оркестри, за гастролите му в чужбина? Колко бяха излъчванията на чудесни записи по радиото? Изказа ли някой от българските композитори или диригенти достатъчно категорично своята благодарност поне когато маестрото си отиде от този свят през август 1976 г.? Ако е имало изключения, те само доказват правилото: чакаме „някой отгоре" да ни каже, че е разрешено да хвалим! В архивите документите и снимките на диригента и „неговите" състави направо липсват или са натикани в някакъв обор в селата край София. Записите ги има, но „в ефира" са рядкост, а първият компактдиск се появи едва през 2001 г. А фигурата на Саша Попов се извисява толкова високо в музикалния живот на XX век, че просто ни задължава като българи да я възвърнем от забравата. И да не си заравяме като щрауси главата в пясъците на историческите промени - и след ноември 1989 г. неправдата не е отстранена. Като че ли не е имало българин сред петимата най-ярки цигулкови виртуози на 20-те години на XX век! Като че ли не е имало българин сред десетината най-изявени диригенти на предвоенна и следвоенна Европа!