През 1990 г. Даниеле дел Джудиче предприема дълга антарктическа експедиция. Разказвайки собствените си преживявания, той си припомня и бележките на други полярни пътешественици като Скот, Амундсен, Дьо Гомери, много от които изчезват или никога не стават известни. Претърпяват корабокрушения, засядат за месеци сред ледовете или са подложени на други изпитания. Отчаянието им има почти физически измерения, блуждае между куража и фатализма, достига или прехвърля ръба на лудостта. Дел Джудиче тръгва от Сантяго и продължава на юг през Пунта Аренас към необятната Антарктида. Картинността на разказа не възпрепятства неговата динамика, но преодоляването на географските пространства се оказва само първата стъпка. Сред равнините, хребетите и ледовете на далечния Юг се откриват пространствата на паметта – спомените за минали обитатели и изследователи. Гласът на автора ги пробужда и ги връща в настоящето, с изненадваща вещина се ориентира в тяхното провиденческо многогласие, през праговете на знанията и историите им, чрез перспективата на един „подвижен хоризонт”.