Чета поезията на Валери и ми става понякога тъжно. Какво богатство на рими, на образи, каква звучност, как българският език засиява в неговите стихотворения с целия си блясък. И как всичко това е непреводимо на всеки друг език.
 
Сега Валери го няма. Отиде си тихо и ненатрапчиво, така както беше живял. Някак не мога да приема смъртта му. Бях свикнал с мисълта, че това няма да му се случи.

Прииска ми се да направя нещо в негова памет и реших да покажа отново на бял свят нещо уникално, което преди повече от тридесет години публикувах в бургаския алманах „Море“. По моя настойчива молба той събра след дълги колебания и съмнения своите стихотворения (песни), които беше писал за театъра и киното.
 
Сега, след толкова години, тези песни звучат съвсем съвременно и не просто споменно, а с цялата си игривост и звучност въздействат по един неповторим начин на сетивата ни. И не само на нас – съвременниците. А и на нашите деца и внуци.
 
Защото Валери Петров е вечен!
 
Недялко Йорданов