От гледна точка на военните кореспонденти Балканите са обещаваща област. Тук политиците предвиждат война с убийствена монотонност едва ли не всяка година от края на деветнайсетото столете насетне. Когато тя най-накрая идва през есента на 1912 г., на полуострова се струпва невиждан брой журналисти. Сто и двайсет само в България. За сравнение - петдесет и двама са командировани да отразяват Руско-японската война. Всъщност това е един от редките моменти, когато България действително е в прожектора на световното внимание. Книгата на кореспондента на парижкия "Льо Тан" Рьоне Пюо, от своя страна, е един от редките източници, в които жадните за одобрение балкански народи могат да открият ясно изразени симпатии - към българите. С цялата предвидима и неизбежна за събитията и региона противоречивост неговите телеграми за хода на Балканската война, личните писма и наблюдения документират отрязък от време, в който настоящето на българската нация изглежда, и то не само на нея самата, славно, а бъдещето - победно. Детайлите в провокираните от балканския свят впечатления на френския журналист са любопитни като непретенциозен ретроопит в полето на тъй модерните транскултурни изследвания.