Париж през 1990-те години е романтичният декор на необичайната любов, която пламва между оцелял от нацистиките лагери и жертва на комунизма. Шокираща любов между 70 годишен мъж и 35 годиншна жена, между психиатър и неговата пациентка – анорексичка. Истинска и дълбока любов, която бликва като жизнена необходимост и която ще излекува раните от миналото. Романът дава нова перпектива за двата тоталитарни режима, нацизма и комунизма, като сравнява не толкова тяхната същност, колкото белезите които оставят в човека. Разказът изследва властта, паметта, желанието, все ключови думи, които съставят постепено своеобразен речник на оцеляването – на живота. Из "Органът на мълчанието": "В концлагера влязох девствен и това ужасно ме потискаше. Бях страшно срамежлив, нещо, което впоследствие драстично се промени, бог да ми прости. Не се осмелявах да се доближа до момичетата, бях изтъкан от комплекси. Впрочем, никога не бях заварвал и някого да прави любов. За сметка на това имаше много любовни истории, хората ми се доверяваха, бях си изградил вече репутация на терапевт, още преди дипломите. Говорим за ефирна и платоническа любов, нищо сексуално. Аз също бях влюбен, често си мечтаех за едно момиче.Но през последната година всичко това спря. Еротичните сьнища постепенно бяха изместени от сьнища за макарони, за бяла супа. Две години след войната, най-еротичното ми удоволствие си оставаше дълбоката чиния, пълна с мляко, макарони, много захар, масло и малко канела. Не разбирах добре думата "пубертет", бях я научила теоретично. Не бях изживяла тези години, когато опаковката на детето се разкъсва и от нея изпълзява зрялата личност. Виждах как момичетата се закръглят, как ханшовете им се разширяват, как се наливат гърдите. Формите не ме притесняваха, напротив, харесвах ги, напомняха ми голите богини в италианската ренесансова живопис. Страхувах се от тежестта, която идваше с тях. Женствеността ме плашеше, понеже тежеше, ограничаваше движенията на тялото. Заради нея краката се триеха един в друг, а гърдите се клатеха – тя пречеше на тичането. Моето тяло запази монолитната си форма, не му позволих да се промени. Или по-скоро, изменяше се както аз искам. Имах пълна власт над него, можех да му отнема някоя извивка или да му добавям закръгленост – бях художник наживо! Нямах много месо по скелета, затова и най-леките сблъсъци с предметите ми правеха синки. Обичах тези синини, те показваха до каква степен обвивката беше фина, до каква степен контактът между моето тяло и света беше интимен. Единствената прилика между душевно болните анорексички и гладуващите хора, като тези, които са преживели депортациите, обсадата на Ленинград или окупацията на Париж, това е онази еуфория, което усещат в последния стадий на недохранването си. Гладната смърт не е чак толкова свирепа, колкото се предполага, жестоко е за този, който наблюдава; за този, който умира е неприятно в началото, после се свиква и човек гасне бавно, с няколко хубави халюцинации. По всичко останало те се отличават. Хората, подложени на насилствен глад, се размекват, губят бързо жизнеността и желанията си и заприличват на блуждаещо стадо от изгладнели крави. При анорексичките физическата издържливост се утроява. Те учат и работят по цял ден, ходят на фитнес или на курсове по екзотични танци. Търчат насам-натам с техните двайсет и осем кила и успяват да умрат по средата на действието, в метрото, между две срещи, между две спирки. (...) Окосмяването ме изненада, без да ме разтревожи, понеже не представляваше отличителен белег между двата пола. Космите на момчетата растяха също, всичко, което ме доближаваше до тях ме успокояваше. Чувах как гласовете им мутират, но не забелязвах, че погледът им към момичетата се изменя. Разбрах години по-късно, че той също е мутирал. Приятелките ми го усещаха и започваха да се обличат различно. Обаче дамската конфекция, сведена до няколко модела, ме тормозеше точно колкото и униформата. Мерките не ми пасваха, явно нямах размерите на средностатистическата социалистическа жена. Синтетичните тъкани бяха отпечатали в спомена ми червено петно, като раздразнената от носенето им кожа. Тези рокли, скроени зле, с блудкави или пък крещящи цветове, не разхубавяваха, напротив – идеологията бълваше грозота. Универсалният магазин, където тази груба женственост се продаваше, ме плашеше заради огромните си пространства и заради еднообразието на стоката. Страх ме беше и от държавните продавачки, които си отмъщаваха на гражданите за безбройните си битови фрустрации. "Много сте дебела за тази пола, а по-голям номер нямам в момента. Ама вие настоявате да я пробвате!" Склоняваха да дадат на клиента да пробва това, което желаеше. Бяха бавни, отегчени и презрителни, говореха ми на ти. "Сутиен ли искаш? Че то няма какво да сложиш вътре. " Женствеността беше завоевание, което се печелеше извън системата. Тя изискваше да се научиш да шиеш, да оцветяваш платове, да приготвяш козметика. Битката се водеше донякъде в нелегалност, където се разменяха по-качествените продукти, и се печелеше с цената на голяма сръчност, находчивост и упорство. Не успявахме винаги да се изплъзнем от системата: за да се подстрижем при някой по-кадърен държавен фризьор, трябваше да търсим връзки и да благодарим после с шоколадови бонбони. Трябваше да наведем глава в името на женствеността."...