Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови книги и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза”, ще знаете още нещо – че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума.

Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите – обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.

Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически – тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг – вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.