Появата на Любомир Левчев, за когото изведнъж се заговори много в цяла Европа, е приятна изненада. Двете му стихосбирки, излезли едновременно – "Звездопът" и "Рицарят, Смъртта и Дяволът", предават дръзко и чудесно настроенията на един четирсетгодишен мъж, който живее в комунистическа страна, но се чувства у дома си и в Париж, и в Ню Йорк, и в Токио; спътник на планетата, избрал своята позиция, но отворен за всички съвременни трусове, с поредицата митове, лудости, благородства и нервни депресии, които я придружават. Близък до поети като Ханс Магнус Енцесбергер или Збигнев Херберт, Любомир Левчев по негов си безподобен начин изрича истините в лицето на смъртта – страшни, наивни, учудващо точни. Подхранван от абсурда, съзнаващ противоречията, непрекъснато поднасяни му от Запада, българският поет отива несравнимо по-далеч от Евтушенко или Вознесенски в улавянето на света, който обича и непрекъснато психоанализира, сякаш дори без да го осъзнава. Грабва самолета, прекосява континенти, среща по пътя си Гинзбърг, говори с бонзи, с министри, с хипита, с гладни индуси, с милиардери от Венецуела, вижда как се сблъскват ценностите – не е ли това достатъчно, за да му се завие свят на човек? Малко са днес поетите, които тъй добре изразяват това световъртене. По този начин марксизмът на Левчев се самокоригира или, иначе казано, се обогатява с една заразителна мечтателност. Ален Боске Из "Един сомнамбуличен марксизъм" /в. "Льо Монд", 1976г./