„Аз всъщност никога не съм писал книги, а само разкъсани и разхвърляни текстове, които с течение на времето повече или по-малко логично съм свързвал в книги-романи или сборници разкази”

Много самуваш и дълго мълчиш, сине мой, потънал в блян и уморен от пътищата на духа. Ликът ти е посърнал, а лицето бледо, дълбоко сведени са твоите вежди, а гласът ти наподобява скърцането на затворски порти. Излез в летния ден, сине мой!
- Какво видя в летния ден, сине мой?
Видях, че земята е силна и небето вечно, а човек – слаб и кратковечен.
- Какво видя в летния ден, сине мой?
Видях, че любовта е кратка, а гладът – вечен.
- Какво видя в летния ден, сине мой?
Видях, че животът е нещо мъчително, съставено от неправилната смяна на грях и нещастие, да живееш значи да трупаш измама връз измама.
- Искаш ли да заспиш, сине мой?
Не, отче, отивам да живея.

Иво Андрич - Еx Ponto

И първите му стъпки не остават незабелязани. Още 1919 година хърватският критик Любо Визнер възкликва : Най-прекрасният сараевчанин – нежен и блед с болезнено изтънчена ароматна душа... Принц без дворец, пажове и принцеси. Несретен като всички творци. Амибициозен и чувствителен. Просто – творец с бъдеще.

Бъдеще, предопределило на Андрич международно признание и Нобелова награда заради богатството на духа, дълбочината на мисълта и мъдростта на словото. Но и заради умението да забележи и пресъздаде малките знаци и болезнените рани на копнежа към красивото, голямото и човешкото, които така често ни убягват. Знаци, които оставя по пътя към нас, за да ги намерим.
В сборника разкази за пределите и градовете ще ги открием в богатството на пределите, в техните упойващи и тежки аромати, в искрящия лазур на небето, в безкрайната и бурна синевина на морето, в жаркото слънце, в богатата култура и вековна традиция на градовете, както и в разкоша на техния дух и съдбините на обитаващите ги във времето хора.