Началото на романа въвежда в преживяванията на едно семейство, което лети към България за погребение. Разказването е в аз-форма. В самолета Иглика Мелничарова, по професия психиатър, омъжена за швейцареца Кристиян, си припомня събитията от изминалата нощ, тревожен разговор по телефона и отново преживява внезапната смърт на баща си. Отначало тя упорито отказва да отиде на погребението му, но Кристиян и синът й от първия брак, Веселин, успяват да я убедят да тръгне с тях.

Пътуването към дома е и завръщане към травмите от миналото. Романът търси причините един баща да заявява любовта си по абсурден начин. Повествованието проследява мъчителното наслояване на омразата в душата на дъщерята, която плаща скъпо отказа си да бъде обект на манипулации от бащата, говори за драмите на човека, скрил се в света на илюзиите си, за да оцелее. д-р Мелничаров, бивш възпитаник на елитното Deutsche Schule в Пловдив от преди 09.09.1944 година, фанатично обича немския език, фанатично полага усилия и дъщеря му да научи перфектно този език. Тази неуместна и наказуема в годините на току-що победилата социалистическа революция любов към немската култура съсипва личността и бъдещето на един лекар, потомък на бежанци от Одринска Тракия. Той отказва да гради кариера като активист на Държавна сигурност. Така отражението на бащината драма върху дъщерята ще окаже решаващо влияние върху житейските й лъкатушения в годините на ранния посткомунизъм, които са разказани ретроспективно. Това е житейският сюжет на българска емигрантка, в който се вплита историята на забранената от собствения й баща любов към България.

Роман за наказаната любов, която ражда омрази, и за това, как и защо човекът се научава да мрази. Роман за омразата, но написан с любов, когато омразата си тръгва след смъртта.