“В началото бе консервата. По-точно - началото беше Втората световна война, блокадата и гладът, който отнесе повече хора, отколкото всички бомби, снаряди и куршуми, взети заедно. А в края на блокадата бяха американските консерви телешко. На фирма „Суифт", доколкото си спомням, но не мога да го твърдя със сигурност. Опитах ги, когато бях на четири годинки. Беше първото месо от много време. Въпреки това не съм запомнил толкова вкуса му, колкото самите консерви. Високи, квадратни, с ключе за отваряне, те провъзгласяваха различни принципи на механиката, друго светоусещане дори. Ключето, на което се намотаваше тънкото капаче, беше истинско откровение за руските деца: ние познавахме само отварачката. Страната още живееше с пирони, чукове, гайки и болтове - това й беше базата; и това щеше да бъде през по-голямата част от живота ни. Ето защо никой не можеше да ми обясни как се затварят тези кутии. И до днес не разбирам как става. А тогава - тогава изумено гледах как мама откъсва ключето от консервата, как вдига металното езиче, как пъха ключето и почва да го върти. Години след като съдържанието им беше погълнато от клозетите, самите кутии - високи, със закръглени като на телевизионен екран ъгли, в цвят бордо или в тъмнокафяво, с изписани на тях чуждестранни букви, продължаваха да съществуват в много домакинства по шкафчетата или по первазите - отчасти от чисто декоративни съображения, отчасти като удобни за слагане на моливи, отвертки, пирони и пр. Или като саксии, разбира се. А след това тези кутии изчезнаха - изчезна и смляното им съдържание, и непривичната им форма. С годините ценността им нарасна - ставаха все по-желани поне в стокооборота на децата. Такава кутия можеше да се смени за германски щик, за тока от моряшки колан или за лупа. Нищо, че често порязваше пръстите ни. В трети клас аз бях горд собственик на цели две такива кутии.”