Мислех си за самотата на тази жена, за нейното спокойствие, за нейното тяло...и внезапно осъзнах, че никаква диалектика на душата не е в състояние да изкаже тайната на този живот. Живот, прекалено светъл и болезнено простичък в сравнение с анализите на разни многознайковци. Животът на една жена, която чака своя любим. Никакви други загадки.

Тази забрава на миналото беше още по-видима в Мирное, където живееха, така да се каже, изселените, стариците, прогонени от домовете си от самотата, болестите и равнодушието на близките...В този затънтен край на руския Север бях разчитал да открия съветската епоха в концентриран вид, едновременно месианска и затлачена карикатура на своето време. Но времето чисто и просто го нямаше в тези села, които изглеждаха сякаш живеят след изчезването на режима и падането на режима и падането на империята. Всъщност се разхождах сред нещо като предсказание за бъдещето. Белезите на историята се бяха изличили. Оставаха само златистият варак на върбовите листа върху черната повърхност на езерото, първите снегове, които обикновено идваха нощем, и безмълвието на Бяло море, което се отгатваше иззад горите. Оставаше тази жена в дълъг военен шинел, която вървеше край брега и спираше до пощенската кутия на кръстопътя. Оставаше същественото.